Изгрев

Не вярвам в черното начало,
дори наша прамайка да бъде и нощта
само на слънцето сърцето се засмяло
и винаги бяга от сенчести места. 

Не вярвам. Няма за вярата закони.
Ако вярвах, ще го знае цялата душа.
Без сила са всякакви канони
и живота е добър като мечта. 

Днес идва час на залез
днес нощ ме обгръща и тежи
но красивите вълни на аромата,
готвят мед за дневните пчели. 

Ако камък видя аз случайно,
и неговият цвят е като лед,
знам, че властва в него тайна - 
при удар ще излезе искра, червена и сияйна. 

Ако кажат: слънцето не ще свети вечно,
и идва край на ярките лъчи ...   
Ще погледна - и свода ще проблясва млечно,
там светове ще пеят в последните зари. 

Чакат ни стъпала на стълби тъмни,
за да стигнем да извора на топлите лъчи,
Нашите минути с мълчание са пълни,
но накрая гласът ни вълшебно ще звъни.

Отново ще бъдем в меката мъгла и ласки,
в радост ще усетим първия си час,
когато шепнел тихо майчиния глас
вечно тържествуващият си разказ.    

Константин Балмонт