Наесен

Във всяко кътче е октомври,
на всяко клонче - красота,
която тлее, заварена от дъх отровни,
радост носи от излъгана съдба.
Микрокосмосът нежно си отива,
подгонен в буря, завихрени листа
воалът скръбен напевно трансформира
волята зловеща на десница зла.
Каквото искаше октомври,
небето донякъде смекчи -
за зимата сме скътали,
след битки морни, представи илюзорни
и есенни мечти.

Накрая, казват, съдбата излива
смутен и леден порой
душата ти тръпне, плаче, попива
от сивия последен застой.
Чуваш ли, шепнат листата,
смачкани в трепереща длан
днес е тихо, умира земята
попаднала в коварен капан.
Очите ти мигат от болка парлива
въздишката тихо се изплъзва, шепти,
но безцелно - гората е сива,
безцветни - камара предишни мечти.
Така е наесен, когато печална раздяла
постави широки бразди,
природата плаче, а беше се смяла
през лято от знойни лъчи.