Магия | Стихотворение

Среднощно умирам, отказвайки да дишам 
срещу сребърното огледало
и комина с кръстна сянка. 
Седем мили под кожата
прониква поръчката,
инжекция стъклена
с пеницилин, който убива
родното аз. 
Крещиш, че за час
отново ще се завърнеш,
като съдия,
че твои ще бъдат
поне нощите
и срещите
с бълнувани създания.
Но в мъглата чак до хоризонта
идва единствено известното.
Шарен свят, вълчи свят
захапва образи блудкави
и скърцаш зъбите от яд,
свит до загубена милувка. 
Атомизирано съзнание
завърта оскъдните фрагменти - 
малки щастливи моменти
в пералнята на парцаливо страдание.
Седем трудни момента
в човешкия живот се заплитат,
платно от думи,
запратено в пространството
плющи на вятъра. 
Изтърсвайки надеждата
ясен месец посребява керемидите
и с тъмните петна
записват плахото си минало
трипръстите синигери.
Събираме с леща на среднощен изгрев 
- концентрирана магия!