Как станах социалист

от Джек Лондон,
американски писател 

    Няма да излъжа, ако кажа, че станах социалист по същият път както тевтонските езичници станали християни - социализмът беше вбит в мен. Във времената на моята промяна аз свъобще не се стремях към социализъм, но даже му се съпротивлявах. Бях млад и наивен, в голяма степен невежа и от цяло сърце пеех химни за силната личност, въпреки че никога не бях чувал за така наречения "индивидуализъм". 

    Аз пеех тези химни, защото сам аз бях силен. Казано иначе, у мен беше отлично здраве и крепки мускули. И това не е удивително - в ранното детство аз прекарах в ранчо в Калифорния, като момче продавах вестници по улиците в западната част на града, който е с прекрасен климат, а в моята младост дишах озона на залива на Сан Франциско и Тихия океан. Аз обичах живота под открито небе, под открито небе и работех, и то възможно най-тежката работа. Необучен за някакъв занаят, прехвърляйки се от една случайна работа на друга, аз бодро гледах на света и смятах, че всичко в него е чудесно. Повтарям, аз бях пълен с оптимизъм, защото у мен имаше здраве и сила; аз не страдах от болести или слабости,нито един господар не би ме изхвърлил като непригоден; по всяко време можех да си намеря работа - да рина въглища, да плавам като матрос на кораб или да се заема за всеки физически труд.

    Чувствах се така, защото в радостното упоение на младостта, умеех да се налагам над другите - и в труд, и в сбивания бях пълен индивидуалист. Това беше естествено : та нали аз бях победителят. А всичко, справедливо и несправедливо в живота, аз наричах игра, игра достойна за истинскиямъж. За мен да бъдеш човек означаваше да бъдеш Мъж с главна буква. Да се стремя към приключения като мъж, да се сражавам като мъж, да работя като мъж, пък макар и за заплащане като на младеж - ето какво ме увличаше, ето какво владееше изцяло сърцето ми. И, вглеждайки се в мъгливото бъдеще, аз се готвех да продължавам да играя, както сам я наричах, мъжката игра - да пътувам през живота с неизтощимо здраве и неотслабващи мускули, застрахован от всяка беда. Да, бъдещето ми изглеждаше безпределно. Аз си представях, че ще странствам по света, подобно на "белокожия звяр" на Ницше, ще побеждавам и ще се опивам от своята сила и превъзходство.

    Що се отнася до неудачниците, болните, слабите, старите и инвалидите, да си призная аз въобще не мислих за тях; единствено смътно чувствах, че ако с тях не се беше случила някаква беда, всеки от тях би бил не по-лош от мен и би работил със същия успех. Нещастен случай ли казах? Но това нали е съдбата, а думата Съдба аз пишех също с голяма буква: от съдбата не можеш да избягаш. При Ватерло съдбата се надсмяла над Наполеон, но това не намаляваше моето желание да бъда нов Наполеон. Аз и не мислех, че с моята личност може да се случи някаква беда, да помисля за това не ми позволяваше оптимизма на стомаха, спсобен да смели и ръждиво желязо, не позволяваше цветущото здраве, което се беше закалило и укрепнало от тежкия живот. 

    Надявам се разбрахте колко много се гордеех, с това че принадлежах към числото на избраните и особено надарени натури. Благородството на труда - ето какво ме омайваше най-много от всичко на света. Без изобщо да съм чел Карлейл или Киплинг (*брутален расист btw), аз си бях начертал собствено евангелие на труда, пред което се затъмняваше тяхното евангелие. Трудът е всичко. Трудът е оправдание и спасение. Няма да разберете какво чувство на гордост изпитвах след тежък ден, през който работата вървеше добре. Сега, оглеждайки се назад, аз сам не мога да разбера тези чувства. Аз бях най-преданият от всички наемни роби, които някога са експлоатирали капиталистите. Да мързелувам или да избягвам работата давана от човека, който ми плаща, аз смятах за грях - грях на първо място към себе си, а на второ - към господаря. Това представляваше, както на мен ми се струваше, почти толкова тежко престъпление, като предателство, и също толкова позорно. 

    Накратко казано, моя жизнерадостен индивидуализъм бил в плен на ортодоксалният буржуазен морал. Аз четях буржуазни вестници, слушах буржуазни проповедници и възторжено аплодирах на гръмките фрази на буржуазните политически фигури. Не се съмнявам, че ако обстоятелстватане бяха отправили живота ми в друго русло аз щях да попадна при професионалните strike breakers (*работници наети да заменят стачкуващите) и някой особено активен член на профсъюза би ми разбил черепа с палка или счупил ръцете, оставяйки ме безпомощен инвалид. (*интересно какво щеше да каже Джек Лондон ако беше видял днешната американска полиция как произвежда трупове)           

    След едно седем месечно плаване като матрос, аз навърших осемнадесет години и взех решение да попътуам като скитник. От западното крайбрежие, където хората имат цена и работата сама търси човека, аз се добрах до пренаселените работнически центрове на източното крайбрежие, където хората се считат за кал под колелата и където на всички им висят езиците от обикаляне в търсене на работа. Това беше нов тип пътуване за "белокожия звяр", което ме накара да погледна живота от съвсем друг ъгъл. Аз вече не бях пролетарий, а по любимия израз на социолозите,"се спуснах на дъното" и бях потресен, когато разбрах пътищата, по които хората попадат там. 

    Там срещнах разнообразие от всякакви хора, много от които в миналото са били такива юнаци като мен, също такива "белокожи зверове", тези матроси, войници и работници, които тежкият труд и вечното нещастие са смлели, обезобразили и лишили от човешки образ, а техните господари са ги захвърлили като непотребни вещи на произвола на съдбата. Заедно с тях аз се влачех по чужди прагове, теперех от студ в товарните вагони и градските паркове. Аз слушах техните разкази - своят живот те не бяха започнали по-зле от мен, стомахът и мускулите им са били също толкова силни, та даже и по-здрави от моите, но въпреки това те завършват своите дни тук, пред мен, на човешкото бунище, на дъното на социалната пропаст. 

    Аз слушах техните разкази и моят мозък започна да работи. Станаха ми близки съдбите на уличните жени и бездомните мъже. Аз видях социалната пропаст така ясно, все едно че е конкретен, съществуващ обект; дълбоко на дъното аз видях всички тези хора, а съвсем малко по-нагоре видях себе си, как се опитвам да се захвана за хлъзгавите стени. Не скривам, че ме обхвана голям страх. Какво ще стане, когато моите сили отслабнат? Тогава аз няма да мога да работя рамо до рамо със силните, които сега още не са се родили. Тогава аз дадох велика клетва. Тя звучеше примерно така: "Всеки ден аз работех тежка работа, всеки ден тази работа ме буташе все по-близо до пропастта. Аз ще се измъкна от пропастта, но не благодарение на моите мускули. Аз повече няма да работя физически: да ме порази Бог, ако аз се захвана пак за тежък физически труд, ще работя с ръце само ако това е абсолютно необходимо". От този момент аз винаги бягах от тежкия физически труд. 

    Веднъж, след като бях пропътувал около десет хиляди мили по Съединените щати и Канада, аз попаднах около Ниагарския водопад и бях арестуван (* Джек е трябвало да съобрази, че туристическата забележителност се охранява и вонливи скитници не са добре дошли там да пречат на отдиха на богатите туристи). Не ми позволиха дори да отворя уста да се оправдая, веднага ме осъдиха на трийсет дни за отсътствие на постоянно местожителство и видими средства за съществуване, сложиха ми белезници и ме закована обща верига с група скитници като мен и ни отведоха в Бъфало, където се намираше изправителния затвор на окръг Ери, обръснаха ми косата и мустаците, надянаха ми затворническа униформа и ме предадоха на някакъв студент-медик, който на такива като мен изпробваше ваксини срещу едра шарка. През останалото време ни подреждаха в редица и ни принудиха да работим под охраната на часови, въоръжени с "Уинчестер" - и всичко това, защото съм се отправил в търсене на приключения като "белокож звяр". По-добре да не разказвам подробности, но мога да заявя едно: моят американски патриотизъм след тази случка стабилно се изпари и, в резултат на тези изпитания, започнах много повече да мисля и да се грижа за самите хора - мъже, жени и деца, отколкото за условните граници на географската карта. 

    Сега, предполагам, на всеки е ясно, как моят бесен индивидуализъм беше успешно избит от мен и как в мен успешно се закова нещо друго. Също както преди не знаех, че съм бил индивидуалист, така не знаех, че съм станал социалист, вярно доста далече от научния социализъм. Аз се родих отново, но не бях наново кръстен, а продължих да странствам по света, в опит да разбера какво съм в края на крайщата. По някое време се завърнах в Калифорния и започнах да чета книги. Не помня коя беше първата, това не е и важно. Аз вече бях този, който съм и книгите само ми обясниха, какво е това да бъдеш социалист. Оттогава аз прочетох много книги, но нито един икономически и логически довод, нито едно, дори и най-убедителното свидетелство за неизбежността на социализма не оказа на мен толкова дълбоко въздействие както това, което изпитах, когато за пръв път видях около себе си стените на социалната пропаст и почувствах, че започвам да се плъзгам надолу и надолу - да самото й дъно.