Днес много знаят, че Япония е била главният съюзник на Третия Райх през Втората световна война. Много са слушали и за ужасите сътворени от японските фашисти: Нанкинското клане, отряд 731, канибализъм и вивисекция. Въпреки това в много аспекти Японската империя остава непозната. Заедно с жертвите на тези чудовищни престъпления са погребани и техните причини. Били във властта някакви незнайни фанатици, страшни и ужасни диктатори. Това не са ли причини? Такива прости отговори на сложните исторически въпроси преследват една цел - да се премести разговорът от социално-икономическата плоскост към психологическата. Разрухата, казват не е в кенефите, а в главите. Въпреки това дори на изтъкнатите ретрогради и шовинисти не са се научили да живеят без храна, вода, жилище и дрехи. Следователно, дори най-изтъкнатите мерзавци и кръвожадни диктатори, преди да разпространят своята идеология сред масите са длъжни да се погрижат за материалните условия за съществуване на себе си и своите последователи. С други думи, за интересите на общественото производство, а значи и интересите на притежателите на средствата за производство стоят над всяка идеология. По такъв начин, за да се отговори научно на въпроса за причините на тези или онези исторически събития, трябва да се отговори на въпроса кому е изгодно, кой е спечелил, в чии материални интереси се осъществява една или друга политика. Тук на сцената излизат японските финансово-промишлено-търговски корпорации известни като дзайбацу. Днес за тях не споменават. Те са били само основата на военната икономика на Япония и владели по-голямата й част. Едва ли не Хидеки Тодзио еднолично взел решение за нападение на САЩ и установил военна диктатура. Той лично им заповядал да приемат държавни поръчки на производство самолетоносачи, танкове, самолети. Нека се въоръжим с материалите от Токийския процес, отчетите от щаб- квартирата на окупационните войски, отчетите на американската комисия за японските концерни, а също така и други материали и погледнем как всичко станало в действителност.
1. Подготовка за голямата война
Във всички времена сред търгашите ще се намерят желаещи да поделят своята търгашеска философия - тази "особена тайна" на успеха, било то личен или "на нацията". Намерили се такива хора и в Японската империя. Така тясно свързаният с дзйбацу Ниссан и Мицуи японски олигарх Гиндзиро Фудзивара написал: "В чужбина, особено в Европа, отношенията между работниците и капиталиста са изграждата на формулата труд-стока, тоест труда се заплаща чрез работната заплата и тези, които го наемат плащат според закона. Но там работодателите са съвършено чужди за работниците, зад вратите на завода те не общуват. Това се обяснява с индивидуализма. В това е коренът на конфликтите с работниците. У нас в Япония от незапомнени времена между работодатели и работници са установени семейни отношения, както между глава на семейството и останалите членове. Освен обичайните отношения на наемане съществува и духовно родство. Няма антагонизъм (противопоставяне) на класите и класова борба. Освен заплатата нашите предриемачи дават на работниците материални помощи и предоставят развлечения. В това е ключът към разрешението на работническия въпрос в бъдеще." Мда, заплата в няколко пъти по-ниска от европейската или американаската, дванайсет, четиринайсет, а понякога и шестнайсет часов работен ден при практически пълно отсъствие на трудови права - такива трябва да бъдат, според Фудзивара семейните отношения между работници и предприемачи. Въобще всички проблеми на японската икономика са сходни с тези на Европа през 20-те, 30-те и 40-те години. Безпросветна нищета, живот като в колония и екстремни натоварвания на работа. Но в същото време това давало ниска себстойност на произведението стоки и възможност да се конкурират с западни държави за азиатските пазари. Американският географ Глен Томас Треварта, специалист по Япония, писал: "широките маси от населението са толкова бедни, че не могат да обеспечат широк пазар на промишлена продукция в страната, въпреки че доставя евтина работна ръка. Евтиният труд е основно преимущество на Япония в нейната конкуренция с други страни". Оттук силната зависимост на експорта и стремежа на Японската империя към завоевания. Само присъединяването на колонии, пазари и източници на суровини ще позволят на японския капитализъм да се движи по-нататък. Затова не е удивително, че когато настъпил световният кризис 1929г., когато във цял свят започнали да купуват по-малко, японската икономика пострадала изключително много. За две години износът от Япония паднал двойно. От друга страна Япония не е пострадала както другите страни. След няколко години след началото на кризата промишленото производство на Япония се снижило само с 8%, в същото време в САЩ то паднало до 68%. работата е там, че в 20-те години Япония била на дъното на промишленото производство. например средното ниво на дивиденти от промишлени компании в края на Първата световна война бил 33.2%, в 1928г той паднал до 8.8%, а в 1931г. - до 5%.
Доста по-сериозен проблем било изострянето на класовата борба. работниците, недоволни от уволненията и снижаването на заплатите, започнали да стачкуват. Това съвпаднало с рязкото съкращаване на американското търсене на японски земеделски стоки, което пък понижило доходите на селяните. Всичко това довело да повишаване на конфликтите между арендатори и собственици на земя. Селяни мосово започнали да бягат в градовете в търсене на работа. На свой ред това привело да увеличаване на градската безработица и още по-голямо изостряне на класовата борба. Естественият изход от това положение са привичните за Японската империя война и грабеж. През 1931г. в самия разгар на кризата и стачките, Япония напада на Китай и окупира североизточната му част - Манчурия. Но това е само началото, които преследвал следното:
1. Създаване на военно-стратегически плацдарм за по-нататъшно настъпление на север към Съветския съюз и на юг в дълбочина на Китай, засягайки интересите на САЩ и Великобритания. Манчурия трябва да стане главната континентална база на Японската империя.
2. Ограбване на местното население и завземане на източниците на суровини, които са дефицитни в Япония - въглища, желязна руда, боксити и магний, без които развитието на военната промошленост е невъзможна. Всъщност Япония отдавна искала да превърне азиатските страни в свои колонии, както преди Първата световна война, така и след това. Международния трибунал за Далечния изток, по-известен по името Токийски процес, пише:
"След неуспеха на опитите за завземане на Съветския Далечен изток в 1918-1922г, Япония не престава да мисли за завземане на съветски области, разположени на изток от езерото Байкал. С началото на 1928г. японският генерален щаб разработвал план за агресивна война против СССР, изчаквайки удобен момент за разгръщането на такава война. Важна стъпка в подготовката за война се смята завземането на Манчурия през 1931г., която както Корея, в течение на няколко години била превърната в плщадка за атаки на СССР както и в суровинна база. Започвайки с 1 януари 1928г. в японската, особено в Квантунската армия, съществувал заговор, поддържан и от
някои граждански лица, в Манчурия да бъде направена провокация, който да послужи за обоснававане на японското бъдещо завоевание, окупация и експлоатация, които по-късно да се разпространят и на други части на Китай и на територията на СССР. Също така от 1 януари 1928г в японската особено в Квантунската армия съществувал заговор, поддържан от някои граждански лица, с цел да превърнат Япония в доминиращата държава на света." През 1928г. в СССР започва първата петилетка, а на следващата година в капиталистическия свят започва иконимическа криза (както винаги). Съветския съюз набира сили, а Великобритания и САЩ, имащи свои интерси в Китай, отслабвали. Тези два момента подтикнали Япония да завладее Манчурия и да започва подготовка за голяма война за преразпределение на света. Японците не сбъркали в корежите - грабежът на нови територии измъкнал от дупката икономиката на страната. През 1931г. показателят за промишлено производство бил 92.1% от по време на кризата, а през 1937г той нараснал до 168.9%. В същата година се утроил японския експорт. От друга страна, "спасил икономиката на страната" не значи "спасил японския народ". Както указва американския изследовател на вонната икономика на Япония Джером Коен: "Реалната работна заплата се понижила, нейният индекс пада с 127 през 1930г. до 115 през 1936г." Министър на финансите Такахаси заявява "В Япония не се случва това повишавяне на заплащането и подбрения на условията на труда, които са длъжни на произлязат от промишленото развитие."
Печалбите, в противоположност от работните заплати, в първата половина на десетилетието рязко се повишили. Индексът на печалбите на големите корпорации (1929г = 100) се повишил с 51 през 1930г до 157 през 1936г. За показателната група компании в обработващата и боиващата промишленост чистата печалба по отношение на капитала нарастнала с 5.2% през 1930г. до 16.1% през 1936г.
Както е видно, успешната войната и грабеж още не означават повишение на заплатата. Грабителеската война не се случва, за да обогати бедните, а за това да легализира нищетата по лозунга "отечеството е в опасност", "да поддържаме правителството", "да поддържаме бизнеса", "в името на Императора" (задължително с главна буква!), "да кажем не на стачките", "да кажем да на допълнителната работа". Сега нека погледнем ситуацията малко по-подробно. Пред нас стои много важна историческа документация - американският отчет за японските концерни, направен от комисия известна като "комисия Дзайбацу" през 1946г. съвместно с правителствения и воения департамент. Започвайки с 1930г. и особено през 1937г, когато в Япония започва по-настойчиво да изпълнява своята агресивна политика и да преобразува своята икономика на военни релси, се наблюдава изключително енергичен ръст както размерите, така и мощта на дзайбацу. Заедно с това има значително повишение на техния брой. Новоизпечените концерни свързват своят поразителен ръст с военни догоровори, безлихвени кредити, особени концесии, монополистична търговия и привилегии на територии, завладени чрез война. В това число марки, които в най-голяма степен се облагодетелстват от военната експанзия принадлежат на концерна Ниссан, оглавяван от Есуке Аюкава. Аюкава, служещ в качеството на съветник в Квантунската армия, се занимавал с обширна търговска дейност на територията на Манчурия. Създаването на промишлените предприятия се финансирали за сметка на манчурското правителство и с помощта на капитал, получен при посредничеството на японското правителство и японски застрахователни компании. Такава поддръжка за концерна Ниссан от правителството се обяснява много просто. Аюкава е братовчед на Фусаносуке Кухара, промишленик с лоша репутация, президент на рудодобивна компания Кухара. Фусаносуке Кухара - известен японски политик, министър на съобщенията от 1928г при правителството на Гиити Танака, депутат в парламента, един от ръководителите на партията "Риккен Сейюкай", а също така бизнесмен, основател на концерна Кухара и Хитачи. Концерн Кухара, тоест бъдещият Ниссан, направи своя капитал на военни поръчки пре Първата световна война, но някъде към 1928г. започнал да изпитва финансови трудности - война тогава нямало. Тогава господин Кухара предал ръководството на компанията на своя братовчед Аюкава, а сам отишъл в политиката, където активно започнал да прокарва военната идеология. През 1928г. Кухара заявил: "Най-важната задача на правителството в днешно време се явява решението на манчжурския и монголския въпрос (и те като Хитлера въпроси решават!). Днес е времето да се реши въпроса за Манчурия и Монголия. Ето по каква причина аз съм поддържал Танака всички тези години. Аз мога да направя много, ако стана заместител на министъра на външните работи, защото Танака се явява не само министър-председател, но и министър на външните работи." Също така нещо подобно може да се намери и в материалите по токийския порцес. В същата 1928г. Кухара говори: що се отнася до Япония, то тя сега е длъжна да реши своя манчурско-монголски въпрос - аз мога да окажа на главния министър Танака материална помощ." На свой ред министър председателя Танака не остава в дълг пред своите спонсори. В 1929г. той отправя писмо на високопоставения генерал Кендзи Доихара, един от главните организатори на нападението в Манчжурия през 1931г. В писмото Танака представил господин Аюкава на генерала, искащ от последния да помогне на Аюкава в търсене на възможности за развиване на рудодобивната промишленост в китайска Манчжурия в интерес на Кухара. В писмото също така се събщава за японските зайбацу и се възхвалява, че Кухара и Аюкава се придържат към широки възгледи (има се предвид разширението на Империята). Генерали и търгаши, навързани като свински черва готвят война с цел да се напечелят, търгашите имат нужда от сила, а висшите командири - от пари, просто сделка, нищо лично към милионите убити.
 |
| Фусаносуке Кухара |
Когато Кухара станал министър на съобщенията през 1928г, той предал цялото свое търговско имущество на Аюкава. Аюкава тясно сътрудничил с японската армия и съобщил на Кухара за манчурската афера. Заедно те купили малки металобработващи предприятия и мини по цяла Япония, съединяващи ги в холдинг Аюкава.Тогава се разразил манчурския "инцидент" и те били в много изгодно финансово положение, защото тези преди непрспективни предприятия се оказват едва ли не единствените способни да поемат по-голямата част от военните поръчки. До нападението на Манчурия, концерна Ниссан бил нерентабилен, а след това нещата меко казано потръгват. Сега нека погледнем отчетите за японските концерни. От 1932г. до 1937г. дейноста на Ниссан се оживила. През 1937г. капитала на компанията достигнал 225 милиона йени. Компанията-майка, заедно с дъщерните и разните филиали имали заедно акционерен капитал от 859 милиона йени, а числото на акционерите достигало 106 хиляди. Само компания Ниссан имала 55 хиляди акционери.
Потръгват работите и в друга фирма свързана с Ниссан - Хитачи: В продължение на трийсет години акционерния капитал бързо нараствал - през 1933г - до 20 милиона йени, в 1935г - 40 милиона йени, през 1937г. - до 90 милиона йени, през 1939г. - 200 милиона йени, през 1940г - 458 милиона йени. На Токийския процес се прочел протокола от разпитите на един от командващите Квантунската армия генерал-лейтенант Янагита, който разказал за дейността на концерна Ниссан в Манчурия: "Аюкава бил ръководител на цялата манчурска промишленост. Под негово ръководство са посторени в Мукден артилерийски и авиационни заводи. Под ръководството на Аюкава в Манчдурия започнала да се развива тежка промишленост, която играла голяма роля в подготовката за война с СССР".
Окупацията на богатата с природни ресурси Манчурия не само оправила положението на японската промишленост, но и позволила да се преструктурира. Леката промишленост и производството на стоки за бита отстъпила място на тежка индустрия и военно промишлен комплекс. Япония се готвила за голяма война, както и целия капиталистически свят. Цялата политика на капитализма става политика на разрушението. Така се получава, че от производството на бомби се печели много повече от производството на сладоледи. В човешкото общество капиталистите представляват силата на разрушението, не на съзиданието. Цялата им типична политика - от свръх мита и дългово робство на цели страни до унищожаването на храни (чиято цена се е оказал твърде висока за да бъдат купени), унищожение на памучните плантации, разрушаване на заводи и машини, обричащи милиони квалифицирани да работят с тези машини работници на беразботица - представляват политика на разрушение на човешкия труд и усилия, удушаване на производството и в крайна сметка на човешкия живот. Войната е продукт на капитализма. От харченето на милиони за закупка на снаряди, военни кораби, танкове, чиято единствена задача е да се разлетят на парчета. От обричането на смърт чрез безработица на милиони "излишни" хора до избиването на всички с помощта на бомби, газове и химия в името на голяма печалба за тези капиталисти, които ще извлекат най-голяма изгода от новото разделяне на света по пътя на масово клане.
2. Режим на частно-държавен тероризъм
Преди да нападне на, точно както в Германия и Италия, Япония унищожила в себе си последните остатъци буржуазна демокрация, установява терористичен режим и обявява политика по завземане на чужди земи за своя собствена политика. Изкореняването дори на тези малко права и свобода, които били в Японската империя от правителството на Гиити Танака през 1927-1928г. След това, когато комунистическата "Партия на работниците и селяните" успява да вземе две депутатски кресла на изборите през 1928г. властта веднага я забранява, а в страната започват масови арести на комунисти и техни симпатизанти. Паралелно с това правителството въвежда "Закон за обществената безопасност". Било въведено смъртно наказание за организовани опити за конституционни реформи. Забранявало се обсъждането на промени неугодни на правителството. В тази година се разширил щата на така наречената "особена полиция", станала по известна като "полиция на мисълта". Арестували се дори тези, които просто съчувствали на "левите". Много организатори и участници от работнически, социалистически и антивоенни движения са хвърлени в затвора, екзекутирани или измъчвани до смърт в затворите. Между първите фашистки действия и провъзгласяването на така наречената "Нова структура", японската разновидност на фашизма, минават 12 години. Едно от главните неща във фашизма е ликвидация на организацията на трудещите се. Като правило това започва с преследване на социалисти и комунисти, а завършва с пълна забрана каквито и да е работническа организации, както политически партии, така и профсъюзи. Именно тероризъм по отношение на работническите организации обединява Италия, Германия и Япония. За разлика от Италия и Германия център на фашизма в Япония се оказват не политически партии, а военни кръгове. Причина за това била в това, че със самото начало на епохата Мейдзи и до края на Втората световна война на държавното кормило стояли военните и монархисти, приближени с императора. Парламентарните партии се намирали в опозиция и играли второстепенна роля. Това положение устройвало едрите земевладелци и предприемачи, защото агресивната политика играла важна роля в първоначалното натрупване на техния капитал. В своята работа за японските военни Хилис Лор пише, че военните идеолози разглеждали периода 1894-1918г като "златен век на армията", като период, когато генералите и държавни чиновници били водещи. "Редките квазипартийни кабинети, които се намират във властта между 1893-1918г били, като правило, за кратко и пасивни, правителството на Япония било по правило правителство на клановите военно бюрократически групировки".
Първата световна война рязко изменя обстановката. Това била съвършено безсмислена, братоубийствена касапница в името на печалбите на капиталистите и амбициите на военните. За много станало ясно, че тяхното собствено военно ръководство е виновно за смъртта на техните съотечественици, не по-малко от вражеското. Че тяхното собствено военно ръководство не е "свое" и не служи на интересите на народа, а на тези, които печели пари от тази война. Всичко това рязко повишило социалистическите настроения. Оттук цяла серия пролетарски революции. Оттук катова заинтересованост на милитаристите в унищожение на конкуриращите ги идеологии - пацифизъм, социал-демокрация, анархизъм и комунизъм. Оттук такъв ентусиазъм на милитаристите в международната интервенция в Русия след революцията. И оттук такава ненавист към СССР после провала на тази интервенция. Самото съществуване на Червената армия било напомняне за престъпленията и позора на военните командвания на целия капиталистически свят. Що се отнася до Япония, то от 1918г, с времето на оризовите бунтове, властта на военните започва да се стеснява от близките с дзайбацу парламентарски партии. Например, Като Такааки, премиер министър през 1924-1926г. бил женен за сестрата на Хисая Ивасаки, главата на Мицубиши. А министърът на външните работи Кидзюро Сидехара бил женен за неговата дъщеря. Военните били недоволни от усилването на позициите на капиталистите и нерядко от техните уста можело да се чуе думи ,че властта на императора била узурпирана от долни търгаши. От 1922г. до 1925г. правителството започнало реорганизация на армията. Измененията не се отнасяли само до числеността на войските, но и техническото снабдяване. В същото време в средите на самите военни се забелязва разделение. Работата е там, че във висшите военни училища постъпвали предимно младежи от семействата на генерали, адмирали, капиталисти и едри земеделци. Материално подкрепена, тази младеж не се нуждаела от особена финансова подкрепа от държавата, докато в офицерските школи постъпвали младежи от семейства на военни и държавни чиновници от средна величина, дребни земеделци и дребни еснафи. Към 1927г. около 30% от офицерите били именно от тези среди и живеели за сметка на държавата. Разликата в дохода и социалния произход между офицерите с еднакъв ранг и длъжност винаги са източник на недоволство и сблъсъци между тях. Още повече, че японския офицер по средновековен маниер бил длъжен да плати от своята заплата за храна и въоръжение. Неговото заплащане не стига за покриване на личните разходи, да не говорим за поддържане на семейството. Измами с пари и други длавери били нерядки явления сред японските военни. Офицери и войници в експедиционната армия в съветския Далечен изток през 1918г-1922г. грабили гражданите, отправяли заграбеното в Япония. Въобще империализма носи в себе си строго разделение на труда. За търгашите - заводи и пазари; за чиновниците и военното ръководство - награбени скъпоценности и пари, произведения на изкуството; за войниците и офицерите - пъртушини като дрехи, обувки, пиячка, колбаси и всичко, което могат да скрият от ръководството. Но с внезапното прекъсване (от РККА) на този "кръстоносен" поход възможността да се пълнят джобовете с награбено изчезват. След това бил урязан военния бюджет, заплатата на командния състав била намалена, а армията била съкратена на 100 хиляди, включително няколко хиляди офицери. Накрая в 1929г. настъпва световна икономическа криза, която разорила напълно дребните собственици и буквално взривила недоволството на средното офицерство.
Малкия и среден бизнес се разорява поради конкуренцията с големите концерни, малките и средни собственици - поради падането на изкупните цени на селскостопанските стоки. Правителството, което се формирало от представители на две големи праламентарски партии, правило всичко за защита на олигарсите от кризата. Именно в годините на кризата в армията и на флота се появява движението на "младите офицери". Тази част от офицерите, възрастта на които често не била повече от 30-35 години, започнала рязка критика срещу корпорациите и против властта на парламентарните партии. Тези военни били недоволни и от външната политика на правителството, което считали за нерешително. Особено силно се възмущавали на признаването на СССР през 1925г. и установяване на дипломатически отношения с него, а също и подписаният през 1930г. Лондонски морски договор, в съответствие с който Япония се съгласява на съкращаване на своето морско въоръжение. Основа за политическите възгледи на "младите офицери" става "паназиатизмът" и "обновлението на Япония", които пропагандирали теоретиците на японския фашизъм - Икки Кита и Сюмей Окава. За да достигнат своите цели японските фашисти смятали да използват тероризъм, заговори и преврати. В държавен преврат били заинтересовани и капиталистите от така наричаните "нови концерни", които се появили в хода на Първата световна война и които са пряко свързани с военно промишления комплекс. Конкурирайки се с Мицуи, Мисубиши и други "стари концерни", "новите концерни" се стремили да поставят във властта свои хора и да започнат толкова нужната им за печалба нова война. По такъв начин в края на 1920-те и началото на 1930-те години сред японските военни започва деление на две групировки: "Група на императорския път" Кодоха с генералите Араки и Масаки начело и "Група на контрола" Тосейха с генералите Тодзио, Нагата и Муто. По принцип и двете групировки били за фашизъм, а враждата им се припокрива напълно с враждата между "старите" и "новите" концерни, тоест борбата между капиталистите за ключови правителствени постове, тоест кой ще бъде на кормилото на правителството, кой ще направлява неговата вътрешна и външна политика и в крайна сметка кой ще вземе по-голяма печалба. Група Кодоха се подкрепяла от най-едрите земевладелци и такива "нови концерни" като Кухара-Ниссан. Те искали с помощта на заговор да вземат властта и да започнат война с СССР. За постигане на своите цели ръкововодителите на Кодоха използвали социалното недоволство на "младото офицерство" и активно провеждали антикапиталистическа пропаганда (забележете най-големите фашисти и най-алчните капиталисти използват антикапиталистическа фразеология за да
получат подкрепа!). Например в своята книга "Задачите на Япония в епохата Сева", генерал Араки пише: "Капиталистите се интересуват само от своите интереси, не обръщат внимание на обществения живот; политиците често забравят общото положение на страната, увличайки се с интересите на своята собствена партия", "Държавата стои над класовите и партийните интереси (ха-ха!), защитавайки интересите на нацията в общ план и затова на държавата трябва да бъде представено решението по всичи въпроси, които се отнасят до живота на обществото". Генерал Араки се считал един из най-ярките антикомунисти и поддръжник на нападение на Съветския съюз. Например, в 1933г. той заявил: "Япония е длъжна неизбежно да се сблъска със Съветския съюз. Затова Япония трябва да си осигури чрез военни действия територии по океанското крайбрежие, зад Байкал и Сибир."
Тази фраза е взета от материалите по Токийския процес, на който Араки е осъден за военни престъпления на доживотен затвор. Група Тосейха, членове на която често заемали високи постове в армията, се поддържали от старите концерни - Мицуи, Мицубиши и други. Поради това, че Тосейха изразявала интересите на тези, които вече стояли във властта, тя не виждала необходимост да прибягва към заговори и преврати. Нейните лидери просто искали да сложат край на движението на "младото офицерство" и да ги сложи под контрол. Оттук произлиза и названието на групировката - "Група за контрол". Нека да хвърлим поглед на Токийския процес, в какво се изразявала враждата между тези групировки. В 1930г. Кодо започнал да посочва японското господство в Азия и възможна война със Запада. Военните разгърнали грандиозна кампания по налагане на доктрината, че Манчурия ще стане спасителна страна около Япония и че Япония може да се разшири за нейна сметка, като я развива икономически и промишлено, и като я защитава от СССР. В разрез с тази доктрина, в същата 1930г. кабинета Хамагути провежда политка по съкращаване на раходите, която изострила вражда между военните. На армията и флота били дадени по-малки бюджети. Постоянната армия била намалена. Договорът за разоръжаването (Лондонски морски договор) бил ратифициран, без да се обръща внимание на силната опозиция. Сред младите морски офицери и (високо)патриотичните общества се надигнали възмущения довели до това, че Хамагути бил убит от "терорист".След това в март и в октомври 1931г. фашистите подготвили два заговора. Тяхната цел била сваляне на съществуващото правителство и установяване на военно-терористка диктатура. И двата плана не успяват да се реализират. И в двата случаи за това попречили споровете межу самите заговорници, които при деленето на още не взетата власт почнали да се предават един друг. Особено добри времена за разпространение на фашистката идеология сложила в края на 1931г и началото на 1932г, когато в страната бушувала криза. Изкупните цени на селскостопанските стоки били изключително ниски, а и без това високата аренда на земите станала още по-висока. Селяните все по-често враждували с земевладелците поради насилствено изгонване от земите, заради неплащане на част от рентата. Понякога тези конфликти стигали до погроми и къвопролития: запалване на къщите на земевладелци, пребиване на съдебни пристави, въоръжени боеве с полицията и така по веригата. В същото време кризата ударила по самите собственици на земя: цената на земята паднала, а на оризът - паднала още повече. Много малки собственици на земи, за да не се разорят съвсем, залагали своите земи в ипотечни банки и по този начин се оказвали във властта на едрия капитал. Като добавка към това, в опит да прехвърлят загубите на гърба на селяните повишавали рентата. Въобще на село назрявал социален взрив. Побеснелите селяни и разтревожените земевладелци се обърнали за помощ към правителството: те писали на своите синове и роднини - офицери от императорската армия, искали от тях защита. Младите офицери, когато се връщали на село, разпространявали там своята пропаганда. Те смятали, че главната причина за кризата била алчността на корпорациите и банкерите и че "цялата тежест на войната е легнала на гърба на селските жители, собственици или арендатори, които губят милиони свързани с ниските закупни цени на храните, които са наложени поради връзката между правителството и промишлените и финансови магнати."
Всъщност главната причина за иконoмическата криза е самият капитализъм, а не този или онзи магнат, "олигарх" и филантроп. Селяните вярвали на офицерката пропаганда, че виновни са старите корпорации. Те ежедневно купували захар и кибрит от фирма Мицуи, сол и хартия от Мицубиши, керосин Сумитомо и така нататък, а след това връщали своите дългове чрез кредитно-финансови учреждения (лихварски канторки) на същите тези фирми. Селяните се заслушвали в критиката, която излизала от устите на офицерите от императорска армия. Те приемали идеите за необходимостта за "радикални промени". След това им предлагали да встъпят в терористична организация за да върнат Япония "на императорския път". През февруари 1932г. членове на една от тези ултраправи организации - "Лига на кръвта", убили един от водачите на Менсейто, капиталиста Дзюнносуке Иное. През 1929-1931г. Инное бил министър на финансите и постоянно провеждал политика по съкращаване на военните разходи. В март чрез "Лига на кръвта" бил убит главният директор на дзайбацу Мицуи - Такума Ден. В май същата година, бил направен опит за държавен преврат. Тогава бил убит премиер министъра Цуеси Инукаи, а в офисите на партията Сеюкай, вестник "Асахи" и банка "Мицубиши" били хвърлени бомби. Токийския процес пише за това така: "Конфликт между премиера Инукаи и фракцията "Кодо" или "Императорски път", лидер на която бил Араки достига точката на кипене на 8 май 1932г., когато Инукаи произнесъл антимилитаристка и продемократическа реч в Йокохама. На 15 май 1932г. премиерът се разболял и останал в една от резиденциите си, където няколко морски офицера се вмъкнали и го убили." Резултат от тези убийства станало това, че парламентарното правителство отново минало на втори план. От 1932г. нататък кабинета формирали не депутати от парламента чрез всеобщо гласуване, а военни и монархисти, неизбрани от никого. Върнали се добрите стари самурайски времена, а противопоставянето между Кодоха и Тосейха станал военния метеж от 26 февруари 1936г. В този ден отряди войници начело с "млади" офицери завзели ред правителствени сгради в центъра на Токио. Други отряди метежници проникнали в домовете на най-отявлените противници и просто ги изтрепали. Убити били премиера адмирал Сайто, министър на финансите Токахаси и главния инспектор за военното обучение генерал Ватанабе. Няколко високопоставени политици успели да се спасят с бягство. В края на деня по властта на метежниците се намират централните квартали на Токио. Метежниците разчитали, че въстанието ще се прехвърли и на други войскови части, но техните надежди не се оправдали. Представители на "младото офицерство" в други войскови части се колебаели и не се присъединили към въстанието. Основните сили на армията и флота се оказали под командването на "Групата на контрола", която била на страната на правитлеството (по-скоро то било ан нейна страна). Метежниците, които не били повече от хиляда и петстотин, били обкръжени и в крайна сметка се предали без бой. На 27 февруари, ден след пуча, японското консулство в Амое (в Китай) разяснило, че цел на метежа била смяна на кабинета и замяната му с военни, които искали напълно завладяване на Китай и незабавна война със СССР до победен край, за да може Апония да се превърна в единствена сила в Азия. През лятото 1937г. 17 ръководители във февруарския пуч, включително идеолога Икки Кита били екзекутирани. Много лидери на движението били уволнени в запаса или прехвърлени на служба в други райони. След събитията от февруари Фусаносуке Кухара и генерал Масаки били задържани като предполагаеми главни съучастници, но след това били освободени, поради тяхното влияние и високо положение. В материалите на Токийския процес има стенограма на господин Кухара. Показанията са взети от военната полиция от Токио. От стенограмата става ясно, че главния идеолог на японския фашизъм Икки Кита бил на заплата при Кухара и, че самият Кухара знаел прекрасно за предстоящия метеж и даже отделил 5000 йени, които да се предадат на метежниците. На Кухара се наложило да се оттегли за две години от политиката. Честният бизнесмен остава чист, докато наивните фашисти изяждат катаната, колко показателно!
След потушаването на въстанието през 1936г. се започава нов етап на фашизация на японската държава. Терористичните организации като "младо офицерство", които претърпели науспех се разпаднали или престанали да бъдат активни. Оттогава основните лидери на фашизма остават висшите военни и монархисти близки до "старите концерни". Въвеждането на фашистка диктатура се постига постепенно чрез "затягане на гайките". Дзайбацу Мицуи и Мицубиши искали да наложат фашистка диктатура и да започнат война също така както "новите" Ниссан. Но едната страна бързала, а другата - не толкова. Това се свързва с особеностите в структурата на старите и новите концерни. Старите концерни по самата си структура не били готови за голяма война нито в началото, нито в средата на 30-те години. Едва накрая на десетилетието те пребразували своите мощности от лека на тежка, военна промишленост. През 1930г. в тежката промишленост били заети 27% от работниците, а през 1942г, - вече 68%. Не е възможно да се поддържа началото на война, ако основните предприятия произвеждат гащи, пенюари, галоши и други стоки за мирния живот. На свой ред концерна на Кухара - Ниссан в бъдеще, отначало бил концерн по тежката промишленост, който забогатял в годините на Първата световна война и силно зависещ от военните поръчки. При капитализма войната ражда война в прекия смисъл на думата. Оттук поддръжка на десни екстремисти, желаещи незабавно да се започне война. Това желание за война се засилва от невъзможността да се вземе кредит за преструктуриране. Финансите, банковата система са в ръцете на конкурентните дзайбацу. Оттук идва антикапиталистическата реторика и ненавист към финансовите олигарси, младите капиталисти вият срещу по-старите и по-богатите, които са обхванали целият живот на обществото. През 1936г. бил ожесточен закона "За поддръжка на обществената безопасност", правителството и полицията закриват неудобните вестници, репресират антифашистки настроените писатели и учени, като им забраняват да изказват своите възгледи. В училищата и университетите се насажда милитаристка идеология и шовинизъм. Учителите били поставени под полицейски контрол. Японският журналист Като Мацуо пишел: "Книги, които не помагали за развитието на японския дух (тоест печалбите на шепа тарикати), в края на крайщата били забранени, били заменени с такива, посветени на теорията на национал-социализма, божествеността на оператора и дълга да се отдаде на държавата всичко, включително и живота, станали задължителни за четене в университетите. Станало невъзможно да се вземе университетски изпит без съвършеното знание на някои от тези книги."
Независимите организации на работниците се закрили. През 1936г. били разпуснати профсъюзите на военните предприятия, а първомайските демонстрации били забранени. След започването на японо-китайската война японската държава започва поход срещу всяка демокрация. Под предлог "военното положение", това любимо на всички капиталисти извинение, били забранени стачките както и колективните спорове между труда и капитала. Забранени били
всички събрания или митинги на работници или селяни. Под цензура попаднали всякакви новини за съществуващата в този момент Японска пролетарска партия. Тази партия била последния опит на японските профсъюзи да създадат единен народен антифашистки фронт. В края на 1937г. полицията арестувала около 400 членове на антифашисткото движение, а самата организация е разпусната и забранена. По удара попаднали и всички симпатизиращи и поддръжници. По-нататък държавата се заела с всички антифашисти. Към есента на 1938г. числото на арестуваните било повече от 10 хиляди. Всички демократически антифашистки сили в Япония били разгромени. В същата 1938г. било създадено "Общество за служба на отечеството чрез производство". Това е японския аналог на италианските корпоративни профсъюзи или на Германския трудов фронт. Смисълът е такъв - да се наблъскат работниците в контролирани профсъюзи, лишавайки ги от възможност да защитават своите права самостоятелно и по този начин подчинявайки ги на волята на капиталиста. Японското списание "Ориентал икономист" пише: "Членската маса на всяка клетка на Обществото за служба на отечеството чрез производство са всички заети в предприятието, мината или цеха, започвайки с директора до най-младия работник, при това директора представлява организацията във всички случаи." Към края на 1940г. практически всички независими профсъюзи били разгромени. Професорът по право на Токийския императорски университет, казал на разпит на 8 октомври 1945г.: "Под този или онзи предлог полицията разгонила професионалните съюзи и вместо тях организира фабрична асоциация, която самата полиция и контролира. Инициативите за организация на отделни профсъюзи били потушени." Към края на 1940г. общото число на работници, натирени в тази организация, било към 4.5 милиона, а броя на отделенията били към 46 хиляди. Всички ръководители и собственици на фабрики също влизали в състава на "обществото". Капиталистите, които били в ръководството на организацията назначавали по своя воля работници в така наречения "съвещателен комитет". Смятайте какви с какви амбицирани говнояди бил пълен този комитет.
Работниците нямали никави права. Без разрешение на боса те даже не можели да предлагат каквито и да е промени. В същото време собствениците не били ограничени - работно време, въпрос за заплатата, тарифи, глоби, уволнения, норма, предпазни средства, вътрешни правила - всичко както преди остава във власт на частния собственик. В нацистка Германия такива трудови отношения се казвали "Принцип на фюрерството". Собственикът става като "фюрер" на своите работници, всевластен вожд водещ своите подчинени в светлото капиталистическо бъдеще. Президент на тази система бил назначен капиталиста и министър на финансите Цунео Канемити, както и председателят на редица концерни в тежката промишленост Хатисабуро Хирао. Сред ръководителите на "Обществото" били представители на бизнеса как президента на "Японска икономическа федерация" барон Сейносуке Го и главния директор на дзайбацу Сумитомо - Масацуне Огура. "Обществото за служба на отечеството чрез производство" било призвано един вид да организира "сътрудничество между труда и капитала", всъщност създавали усилвали натоварването над работниците и тяхната експлоатация. През 1940г. се провъзгласила "Нова политическа структура" била последната стъпка по установяване на фашистки режим. Всички стари политически партии обявили своето саморазпускане (както всички буржуазни либерали винаги са правили). В тяхна замяна била създадена единна и неделима партия под название "Асоциация за помощ на трона" (АПТ). Съществуват пряка информация, че "Нова политическа структура" била финансово поддържана от японските концерни (че от кой друг? те притежава средствата за призводство). Всички тези прекрасни организации са плод от среща между най-големите дзайбацу като Мицуи, Мисубиши, Сумитомо и т.н. Като резултат от тази среща била приета резолюция, в която се говори "Използвайки създадените се възможност (тоест разгромяването на всяко инакомислие), присъединяваме се към движението за създаване на нова политическа структура, активно участваме в движението за създаване на нова структура на промишлеността", "отчитайки важността на движението за служене на отечеството чрез производство следва да се създаде комитет по ускорение на това движение, с цел да се окаже на движението помощ за неговото по-нататъшно развитие" (тежък случай на бла-бла, така се нарича даването на пари за политика в наша полза, тоест за да правим повече пари). След тази среща в страната била създадена система от отделения на АПТ, които започнали да управляват все повече нива на държавното и общинското ръководство: префектура, град, село и т.н. Сред управляващите в АПТ могат да се срещнат представители на дзайбацу Мицуи, Мицубиши, Сумитомо и други.
На базата на АПТ била създадена система за кръгово следене (всеки следи и го следят) и тайни доноси - така наричаната система на "съседските общини". Всяка съседска община се състои от 10-20 семейства и се ръководи от едно от тези семейства. Всички се подчиняват на местното отделение на АПТ. През есента на 1940г. в тази система за следене били обхванати 70% от всички райони на страната. "Съседските общини били едни от най-ефективните инструменти, както полицията и джандармерията, с помощта на които правителството можело да получи формална поддръжка на своята политика. Голяма част от тези общини преставлява нещо като спомагателна сустема за шпионаж, която давала възможност на властта да получи сведения за отсъствие на сътрудничество във военните усилия или за критически изказвания по повод (прекрасната) политика на правителството". Всъщност тази система за шпионаж е взета директно от японското средновековие, където била широко развита. "Правителството можело да следи за всяко гражданско лице, можело да знае какво правi, даже към какви идеи се придържа. Стотици напълно лоялни мъже и жени се арестували затова, че някакви членове на АПТ били слушали, че те изразявали уж мисли, които можели да се считат насочени срещу националната политика." Полицията по контрола на мисленето имала цяла армия помощници. Цялата страна - от палатите на собствениците до асоциацията на шивачите била "обединена". Даже шепнейки не трябвало да се изказват съмнения или да се задават въпроси. Така е то "обединението" между овце и вълци. В "съседските общини" започнала задължително участие в военни заеми. Събраните пари от хората се прехвърляли в частните джобове на дзайбацу чрез военни поръчки. Успоредно с това "съседските общини" взимали всевъзможни данъци, взимали от населението "подаръци" за армията, заставяли населението да събира метални отпадъци, дори кухненски отпадъци (кои са хранили с тях не се знае, сигурно политическите затворници). Чрез тези организации мъже, жени и деца били задължавани да преминават военна подготовка след работното време, да се тренират в потушаване на пожари и всякакви други дейности. Странно защо това прилича на едни други съвременни страни, където има също всякакви "общини". Току виж прочели някоя книжка и взели да си задават въпроси, тоест да мислят самостоятелно, само това - не. Виж физическо възпитание колкото искаш - на дзйбацу също им трябват здрави и тъпи маймуняци. По замислите на японските корпорации и военни, една от главните задачи на "новата структура" се състои в това, че с помощта на полицейски терор да се сломи всяка съпротива на трудещите се, даже най-незначителното, дори словесното. Тази параноидална система на следене, отвличания, изтезания и убийства между стените на японското гестапо се използвала да насажда сред японците военна истерия, шовинизъм и религиозен мрак. Доктрината за
непогрешимостта на императора и неговите действия се използвала от управляващата класа на капиталистите за да развие в народа шовинистическа ненавист и религиозен фанатизъм и да заставя населението безпрекословно да изпълнява заповедите на властта. По образец на нацистка Германия през 1941г. бил въведен закон за "работническата книжка", според който работникът дори не може да напусне работа по своя воля без разрешение на собственика. За да се уволни от работа била нужна работническа книжка, която се съхранявала от собственика и се давала само по негова воля. По същността си този закон възраждал средновековната крепостна зависимост, но тепърва на ново ниво - зависмост не от феодала, а от промишления капиталист. През 1939г. бил издаден указ за трудовата повинност, а по-точно за мобилизацията на работници при военните заводи. Мобилизацията на работници на промишлени предприятия става на принцип както в армията - принудително. Тази система на военна каторга станала кошмар за населението. Мобилизираните "трудови отряди" се прехвърляли в казарми и се отправяли в различни райони на страната на предприятия, където капиталистите се нуждаели от допълнителна работна ръка. При това, за разлика от войниците, които получавали храна, дрехи, гориво и всичко друго наготово, работниците получавали заплата, максимално ниска естествено и която не можела да бъде обжалвана. Към 1944г. общото число мобилизовани работници било едва 8% от общия брой на мъжското население. Японските капиталисти използвали този вид мобилизация в ролята на заплаха, която използвали за да насочват повече работна сила във военната промишленост, а не като широко използван начин за привличане на работна сила. Крайното нежелание на японския работник да бъде "граждански мобилизиран" била причината той сам да отиде на работа във военните отрасли. През 1945г. граждански мобилизираните били вече 8 милиона, тоест всеки трети мъжки работник. Както виждаме капитализма, особено фашизма, никой нищо не принуждава. Имаш избор. Избираш между жаба и змия, между Бандера и Деникин, понеже е много важно дали ще те разкъса орел или мечка, дали ще умреш от изтощение пред струга или ще се разлетиш от фугасен снаряд в окопа.
През 1944-1945г. за замяна на работниците, призовани на военна служба, се изпозлвали главно учещата се младеж. Отначало министерството на просвещението издало указ, че учещият се не трябва да работи повече от 30 последователни дни. Въпреки това, след изтичане на срока, капиталистите започнали да простестират, че установения срок е много кратък, неизгоден (любимата им дума) и не дава възможности да бъдат използвани ефективно (друга любима дума). Като резултат през 1944г. срокът бил продължен на 120 дни. Февруари същата година ограниченията за брой работни дни съвсем отпаднали. До юли 1944г. учебните занятия, като правило се провеждали само по 6 часа седмично. През юли учебните занятия били съвсем прекратени, в отделни случаи занятия се провеждали когато има празник или след работно време. Администрацията забелязала, че учениците работят по-добре ако учителите следят тяхната работа, затова взели във фабриките и учителите. В някои случаи самите училища се превръщали във фабрики. На учениците се плащало не според вида използвана работа, а в зависимост от възрастта им. Заплатата на учениците не се плащала на ръка, а се плащала на учебното заведение. Продължителността на работния ден бил 10 часа, но (наци)боса имал право да ги задържа на два часа повече без допълнително заплащане, за да служи като "проявление на патриотизъм".
Продължителността на работния ден в Япония била и без война една от най-високите в света. През 1939г. на всички заводи и цехове бил установен 12 часов работен ден с два дена отпуска в месеца и то по воля на собственика. През 1943г. това ограничение били снето и продължителността на смяната се определя по желание на предприемача. Проблема с дните за отдиха решили с разходки на открито като в затвор. Каква класова солидарност, какво чудо! Деца във всякаква възраст работели наравно с големите ако силите им позволявали, а жените можели да работят нощна смяна, което по-рано било забранено. Всякакви стачки били забранени, а участието в тях се наказвало със затвор. През 1941г. на корабостроителното предприятие на Кавазаки се случила стихийна стачка. Работниците искали съкращаване на работния ден, увеличение на заплатата и нощна смяна само по желание на работника. Работниците стоели до машините, но не правили нищо повече. В знак за солидарност със стачкуващите, работниците от съседните предприятия също прекратили работата. След няколко дни, когато администрацията отхвърлила всички искания, стачкуващите започнали да трошат струговете и готовата продукция. За да установи кои са ръководителите полицията разпитала 20 хиляди души (!), след което четирима били разтреляни, а още 24 арестувани и изхвърлени от страната, а след това убити от неизвестни лица. Виждате, че фашистите не могат да накажат всички, защото работници им трябват, те се ограничават с насяване на ужас чрез разправа с отделни хора, водачи или набедени за водачи.
3. Държавата на дзайбацу
След революцията Мейдзи японското правителство и капиталистите работят в тясно сътрудничество. Приватизация, закони, сложна система от субсидии, субсидии и други мерки - всичко за растежа и развитието на частното предприемачество. Много от старите дзайбацу печелят богатствата си чрез активна държавна подкрепа. Например, ранното издигане на Мицуи се дължи на факта, че главата на семейството е близо до императора и му служи като държавен касиер. В края на 19 век, като част от мащабна приватизация, семейство Мицуи придобива най-големите въглищни мини в Япония на безценица. Дейностите на Mitsubishi в региона корабостроенето започва с доставката на кораби за нападението над Тайван през 1874 г., за което правителството щедро благодари на концерна. Големите концерни имат много благоприятни възможности за използване на силата си, тъй като не срещат пречки от закона. При такива условия силните израстват, използвайки силата си, докато слабите се оказаха беззащитни. Известни са факти, когато малки независими компании са били принудени да предложат на един от големите представители на дзайбацу да купи определена част от акциите си, като се стремят чрез присъединяване към съответния концерн да си осигурят неговото покровителство. Срещу дребни конкуренти, а също и като средство за разширяване на господството си в различни области предприемачеството, дзайбацу може да използва всички добре познати инструменти на монополната власт. Позициите, заети от най-големите дзайбацу в много сектори на икономиката, им създават възможност да атакуват съперници едновременно от различни страни, правейки уязвими конкурентни фирми, работещи във всяка област на бизнеса. Проучване на един от опитните служители на дзайбацу разкрива, че нежеланието много японци се занимават със самостоятелна заетост в мащаб, който може да привлече вниманието на дзайбацу, намира убедително обяснение в Четирите общи причини. Първият от тях е че контролът на дзйбацу върху банки и други финансови институции е достатъчно силен, за да предотврати финансирането на нежелани нови фирми или да им попречи да предоставят финансова помощ в случай на спешна нужда от това. Капитализмът е проектиран по такъв начин, че когато някои предприемачи имат по-лесен достъп до капитал от своите конкуренти, недостатъкът на последните е почти непреодолим. Няма кредит - няма бизнес.
Втората причина е, че влиянието на дзайбацу е толкова голямо, че те могат да нарушат или дори да спрат доставките на суровини за малките конкуренти. Третата причина, която е вариант на втората е, че степента на влияние на дзайбацу, особено в областта на търговията, прави разпространението на готови стоки извън строго ограничения местен пазар до голяма степен зависимо от сътрудничеството или поне толерантно отношение от страна на дзайбацу. Такъв е случаят например с концерна Мазда през 30-те години. За да навлезе на китайските пазари на продажби, Мазда прилага върху своите продукти емблемата на Мицубиши като своя, така да се каже, става търговец на дребно. Между другото, по време на Втората световна война Мазда печели пари, като произвежда модела на пушка Арисака 1939 г. Но да се върнем към доклада. Разпоредби на японското законодателство, позволяващи договори срещу конкуренти са инструмент, чрез който малките фирми се лишават от доставка на суровини или възможност да продават готови продукти. Четвъртата причина е, че влиянието на дзайбацу им позволява да причинят щети на малка компания чрез наемането на техни ключови служители и квалифицирани работници. Японците вярват, че обслужването на голяма и известна компания повишава личния „престиж“ и този нематериален фактор влияе избор на месторабота. В основата си, започвайки с революцията Мейджи, Японската империя следва икономическа политика на неограничен меркантилизъм. И разбира се, както виждаме, неограниченото предприемачество води до появата всемогъщи корпорации, които смазват своите по-малко успешни конкуренти с всички честни и нечестни средства. И накрая, всеки бизнес, дори и най-свободният в света, води до сливане на големия бизнес и държавата. Бизнесът се интересува преди всичко от контрола върху Министерството на финансите и държавните банки, т.е. регулиране в собствен интерес на законодателството в областта на кредитната и финансовата политика. Едно от основните средства контролът върху японското министерство на финансите беше лична политическа власт. В това отношение Сейхин Икеда изиграва изключително важна роля. Икеда е най-влиятелната фигура в японските финанси от 1935 до 1945 г.
Силата на Икеда очевидно се крие във факта, че, в продължение на няколко години, той е начело на компанията-майка Мицуи и също така се приема от милитаристичните групи поради добре известната си подкрепа за Манчурския "инцидент". Като ръководител на Мицуи той упражнява контрол върху финансовата подкрепа на концерна за политически партии; като влиятелен "патриот" съветва армията кой да бъде избран за министър на финансите. Съществува общо мнение, че след 1935 г. нито един министър на финансите не е бил назначен без негово съгласие. От наличните факти и изразените становища става ясно, че министерството е следвало политика, която е била изцяло в съответствие с интересите на дзайбацу, но не непременно идентична с тях. Да се предава голямо значение на тази разлика не трябва, тъй като, както ще бъде показано по-долу, дзайбацу се възползват напълно от предимствата на политиката на министерството, тъй като тя съвпада с техните намерения, но я потъпкват безнаказано, когато техните интереси го изискват. В доклада се казва още, че дори сред висшите ръководители на Министерството на финансите е имало хора, които не са били свързани с дзайбацу и може би дори са ги презирали, това ни най-малко не е повлияло на политиката на министерството. Това се свързва с факта, че конфликтите с дзайбацу могат да доведат до проблеми в бъдеще, когато длъжностното лице подаде оставка. Според японските закони за държавната служба служителите на министерството след седемнадесет години служба могат да бъдат уволнени с пенсия. Амбициозните служители на министерството в миналото могат да очакват, че ако подадат оставка, ще бъдат прехвърлени в една от специалните банки на правителството, където силата на банките дзайбацу се усеща по-директно. В момента, например, бивши служители на Министерството на финансите заемат позициите на директор на ипотечната банка, одитор на Японската индустриална банка, президент на валутна банка "Йокохама", вицепрезидент и директор на Централната кооперативна банка за земеделие и гори и директор на Японската банка. Настоящият президент на "Тейкоку банк" (банка на Мицуи) по-рано ръководил, например, банковото бюро на Министерството на финансите. В тази ситуация едва ли може да се очаква голяма активност от страна на служителите на министерството, насочена срещу интересите на дзайбацу. В резултат на контрола на Министерството на финансите от дзайбацу, държавната политика в областта на банките се насочва към стимулиране на придобивания и сливания, т.е. за обогатяване на най-богатите от богатите. Ако в края на 1927 г. има 1031 такива банкови учреждения, то през 1932 г. техният брой пада на 538, през 1941 г. на 186, а в края на 1945 г. те са само 61. Точно толкова важен, колкото контролът върху Министерството на финансите, е контролът върху централната банка на Япония. И има за какво да се бори: печатната преса, събирането и производството на държавни плащания, осигуряването държавни заеми, пласиране на заеми и т.н. Доказателствата, които могат да бъдат събрани по въпроса за личното влияние на банковите мениджъри, са оскъдни и лесно подлежат на погрешно тълкуване. Каквото и да е, въпреки това, стойността на нашите заключения по този въпрос, струва ни се, че до последните години на войната управителите на банката са били поне толкова влиятелни, колкото и министрите. От гледна точка на силата на дзайбацу, този факт има първостепенно значение, тъй като след 1935 г. всеки банков директор е имал "интимни" връзки с дзайбацу. От 1935 до 1937 г. управител е Сейхин Икеда. Както беше отбелязано по-горе, той преди е работил за банките на Мицуи и е оглавявал Компанията майка на Мицуи. Тойоро Юки, който наследява Икеда и служи като мениджър от 1937 до 1944 г., се смята за протеже на Икеда. В миналото той е работил за банка "Ясуда" и е управлявал компанията майка на Ясуда. През март 1944г Юки подава оставка. Смята се, че той е бил принуден да напусне от министър Ишивата, който се е възползвал от факта, че Юки е обидил мнозина с предизвикателното си поведение и искрената си подкрепа за програмата за "поглъщане" на банки. Този инцидент създава впечатлението, че контролът на дзайбацу над банката отслабва. Но наследникът на Юки, виконт Шибузава, едва ли може да се счита за враждебен към интересите на дзайбацу. До 1943 г. семейство Шибузава контролира "Дай Ичи Банк", след това погълната от банка "Мицуи", след което семейство Шибузава запазва значителна част от инвестициите си в контролираната от банка "Мицуи".
Един от факторите, които предизвикват благоприятно отношение към дзайбацу сред висшите банкови служители, е наличието на такива лица със собствени пакети от акции. Някои от тях имат впечатляващи дялове, което е характерно за най-богатите хора в Япония. И тъй като повечето японски корпорации са под контрола на дзайбацу, висши банкови служители се оказват обвързани със значителни суми с интересите на Сумимото, Мицубиши, Мицуи, Номура, Хитачи и Тикен. Тази инвестиция, особено в сравнение с годишните заплати на съответните лица, едва ли може да насърчи последните да заемат обективно отношение към дзайбацу. Така в края на 1945 г. основните банки дзайбацу - "Тейкоку" (Мицуи), Мицубиши, Ясуда, Сумимото, Номура и Японската спестовна банка - притежават 59% от активите на всички банки и в същото време получават 77% от всички заеми от Японската национална банка. Преди 1942 г. основните акционери на Японската национална винаги са били императорският двор, банките дзайбацу и други компании дзайбацу. През 1942 г. банката е реорганизирана; правителството се оказа собственик на по-голямата част от акциите, а останалите акционери са лишени от право на глас. Малко вероятно е тази промяна да има някаква разлика на практика; за да упражняват контрол върху японската банка, дзайбацу никога не е трябвало да използват правата си като акционери. Но за тази съмнителна концесия дзайбацу получава компенсация със значителна стойност, а именно държавна гаранция за дивидент от 4–5%. Това е една от мерките, с които дзайбацу са били защитени по време военно време от последиците от рискованите операции на тази банка. Тоест в каквито и военни "авантюри" националната банка на Япония да влага пари (например в завод за снаряди в Манчурия), дори този завод да бъде завладян или разрушен от противника акционерите на националната банка, тоест дзайбацу не губят нищо, правителството се задължава да им върне вложените пари, че даже и с лихва. Разбирате ли каква лотария, в която всички билети са печелещи участват търгашите? Виждате ли откъде идва техния милитаризъм? Всъщност всяка държавна регулация на дейността на предприемачите е просто издигане в закон на това, което предприемачите правят без държава, без закон, това което най-силните представители на търгашите искат. Регулирането на икономиката не е нещо ново, а просто развитие на старото. Например японските търговци създават система от търговски гилдии, за да регулират работата си още в древни феодални времена. Те се обединяват, за да определят съвместно цените, да разпределят суровини, да се борят с конкурентите, да защитават общи интереси и т.н. Искате или не, това вече е регулация и това вече е отклонение от пазарните отношения. През 1880 г. японските търговски гилдии попадат под опеката на държавата. Тогава се появяват първите картели. Картелът по същество прави същото като гилдията, но само по отношение на големите капиталистически предприятия, а не на отделни "работилници" с свободни майстори. В бъдеще развитието на бизнес асоциациите, т.е. повишеното саморегулиране е насърчено като средство за бързо индустриално развитие. Картелите за първи път започват да се подготвят за война през 1931 г. в разгара на икономическата криза. Тогава е приет закон за контрол върху основните индустрии. Законът обяви картелните споразумения между предприемачи за официални споразумения. Оттук нататък държавата има право да изисква спазване споразумения между индустриалците в областта на производството, разпределението на поръчките, пазарите за продажба, регулирането на цените и др. Индустриите, за които се прилага законът, се определят независимо от правителството. Към средата на 1937 г. над 100 индустрии попадат под закона.
И все пак процесът на рационализиране на производството в полза на класата на търгашите продължава твърде бавно в сравнение с други "кафяви" страни. Според закона държавата все още не може да принуди предприемачите да се присъединят към картела. През 1937 г. това недоразумение е коригирано. Оттук нататък законът се прилага за всички индустрии и също така позволява на правителството да принуждава предприемачите да се присъединят към картела или поне да спазват неговите условия. Но само ако мнозинството от членовете на картела сами поискат това. С други думи, самите предприемачи създават картел, те сами решават въпросите на вътрешните разпоредби, производствените ограничения, ценообразуването, разпределението на суровините, поръчките и т.н. И ако членовете на картела искат, тогава държавата може да принуди други предприемачи да спазват тези правила. Така големите концерни, които по правило доминират в картелите, подчиняват малкия и среден бизнес. До края на 1937 г. в страната има 1172 индустриални асоциации, чиито продукти се оценяват на 1/4 от общото годишно производство на Япония. През 1938 г. парламентът приема Закона за общата мобилизация, който става основа за неограничен правителствен контрол върху индустрията. Законът от 1931 г. дава правен статут на картелните споразумения с всички възникващи в случай на нарушаване на споразумения. Законът от 1937 г. обхваща всички индустрии и дава възможност на корпорациите да принуждават по-малките си конкуренти да се подчиняват на правилата на картела. Законът от 1938 г. позволява правителството да нареди на всички собственици на предприятия в дадена индустрия да създадат картел и да се присъединят към него, независимо дали го искат или не. Точно същите процеси протичат при Мусолини в Италия и Хитлер в Германия. Но още през септември 1940 г. Японската икономическа федерация, основният японски съюз на предприемачите, се обръща към правителството с доклад. В него тя представи план за трансформиране на икономиката на страната: „Настоящият бюрократичен икономически контрол трябва да създаде конфликт между правителството и хората. Планът за индустриална експанзия се изпълнява без да се вземат предвид реалните условия в света на бизнеса и няма подходяща основа. Това води до неправилно разпределение на материали и оборудване, канцеларска бюрокрация, размножаване на различни контролни органи и конфликти между тях. „За да се премахнат всички тези недостатъци на бюрократичния контрол, съществуващите частни предприятия трябва да бъдат така обединени и адаптирани, че да могат да бъдат реорганизирани в основните отрасли на индустрията в мощни картели. Последните следва да получат по-големи правомощия за контрол, така че частните предприятия да могат да бъдат насърчавани да бъдат креативни и да упражняват автономен контрол. Два месеца по-късно същата организация публикува своята версия на „новата икономическа структура“, съставена от представители на най-големите японски концерни. В съответствие с желанията на олигарсите през 1941 г. е издаден указ за асоциациите на големите индустрии, който създава така наречената „Нова икономическа структура“. Ето какво се казва в доклада за опасенията на Япония: Този указ, съдържащ 56 члена, дава на дзайбацу правото да упражняват точно контрола върху индустрията, който те търсят. Член VI дава право на асоциациите да упражняват контрол върху производството и дистрибуция на продукти от съответната индустрия, както и контрол на предлагането на труд, суровини, капитал и други ресурси, необходими за функционирането на индустрията. Въпреки, че номинално този контрол се упражнява от правителството, той по същество се упражнява от асоциации, в които представители на дзайбацу обикновено заемат доминираща позиция. Бяха избрани председатели на всички асоциации измежду предложените от сдружението кандидати. По този начин президентът избира назначените директори, членове на борда и всички други служители и ръководи всички дейности на асоциацията. Нека вземем следните дванадесет контролни асоциации като пример. Осем от тези лица са пряко или чрез семейни връзки в дзайбацу организации. Методът за създаване на асоциации предостави гаранция че доминиращата роля във всяка от тях ще играе президентът, тъй като цялата власт е съсредоточена в неговите ръце. Има основание да се смята, че в редица случаи действията на сдруженията са благоприятствали или са предоставяли предимства на членове на асоциации, принадлежащи към дзайбацу, в ущърб на други членове. Има също причина да се смята, че много големи дзайбацу, когато им е удобно, пренебрегват асоциациите напълно. Асоциациите са строги в мерките наложени само срещу по-малки компании. По този начин „новата икономическа структура“ е предоставянето на частни картели с извънредни държавни правомощия и права, което дава ръцете на най-богатите от богатите инструмент за силово потискане и ограбване на малкия и среден бизнес по най-наглия, най-отявлен начин. Скоро след това много малки компании бяха принудени да се слеят с големи. Индустриални концерни, които доминират контролните асоциации. На 14 май 1942 г. е издаден и влязъл в сила Указът за регулиране на предприятията, давайки на правителствените министри правомощието да изискват сливания на фирми, забраняват продажбата им и по друг начин контролират операциите им. В резултат на това и контролните разпоредби в периода 1941–1943 г. Най-малко 1 354 фирми бяха поети с общ капитал от 19 373 милиона йени.
 |
| Твоят билет за участие в тяхното забогатяване |
Това е преразпределение на капитала в полза на японските олигарси в безпрецедентен мащаб. И накрая, въз основа на този доклад, ето няколко примера за връзката между дзайбацу и правителството: Барон Хисая Ивасаки, ръководител на дзайбацу "Митцубиши". Вторият му син е женен за дъщерята на Сейхин Икеда. Икеда е важен човек в дзайбацу Мицуи, вече говорихме за него - управляващ директор на банка "Митцуи", мениджър на Японската банка, министър на финансите. Сестрата на барон Ивазаки е омъжена за член на парламента и външен министър Киджуро Шидехара. Племенницата на Ивазаки е омъжена за Кейзо Шибузава, председател на борда на директорите на Токийската спестовна банка, вицепрезидент на банката "Дай Ичи", председател на Асоциацията за финансов контрол, управител на Японската централна банка, член на парламента, министър на търговията и промишлеността, началник на военното икономическо бюро, както и министърът на финансите. Най-голямата дъщеря на барон Ивазаки е омъжена за дипломата Ренцо Савада. Племенникът на барона е работил в Министерството на външните работи, а съпругата на племенника е дъщеря на Тейзабуро Секия, заместник-министър императорски двор и член на парламента. И накрая, сестрата на Ивасаки е съпруга на Като Такааки, бивш посланик в Лондон, министър-председател и лидер на партията Минсейто - Тейджиро Тойода. Адмирал на флота, министър на търговията и промишлеността, държавен секретар на външните работи и колониите, министър на боеприпасите, президент на Асоциацията за контрол на желязото и стоманата. Той в свързан чрез семейни връзки с дзайбацу "Митцубиши". Следващият налочил се със сметана котарак е Тойота Юки. Управляващ директор на лондонския клон на дзайбацу Ясуда, а след това директор на тръст "Мицуи", президент на Japan Industrial Bank, управител на Bank of Japan, министър на финансите, заместник, член на съвета "Асоциация за подпомагане на трона", съветник на Министерството на Голяма Източна Азия. Следващият в Йошисуке Аюкава. Ръководител на дзайбацу "Ниссан". Неговият полубрат Фусаносуке Кухара е виден японски политик, а самият Аюкава е член на парламента, член консултативен съвет към Министерския съвет. Следващият търгаш - Джинджиро Фудживара, едновеременно в Ниссан и Муцуи. Министър на търговията и промишлеността, министър без портфейл в кабинета на Тохо и министър на въоръженията. Барон Кичизаемон Сумитомо, един от най-богатите хора в Япония, е президент на компанията майка на Сумитомо. Жени се за внучката на влиятелния японски политик принц Сайонджи Кимочи, далечен роднина на император Хирохито - Масацуне Огура. Главен директор на компанията майка Сумимото, служил като министър без портфейл, министър на финансите, президент на Източноазиатския икономически съвет, главен икономически съветник на марионетката Нанкин правителство и министерство по въпросите на Голямата Източна Азия. Той също е президент на Военната финансова банка и главен директор на военновременния златен резерв. Връзки на изброените тук фигури на дзайбацу с правителството представляват само отделни примери за илюстриране на общия тип връзка. Правителството е покрито от мрежа от такива връзки, простираща се във всички посоки, до степен, сравнима само със степента на проникване индустриална, търговска и финансова експанзия на старото дзайбацу в икономическия живот на страната. Интересите на дзайбацу са надлежно представени във всички правителствени дела, а ръководството и изпълнението правителствената политика в много случаи е пряко поверена на членовете на групата дзайбацу.
4. Защо Япония напада САЩ
През 1932 г., в отговор на окупацията на Манчурия от Япония, Съединените щати обявяват така наречената политика на „непризнаване“. Същността на тази политика е правното непризнаване на японските завоевания и подкрепата за китайската независимост. На следващата година Обществото на нациите също осъжда агресивните действия на Япония. В отговор Япония напуска организацията. Политиката на „непризнаване“ обаче всъщност беше обикновено разклащане на въздуха. На практика мерки няма, нищо не се прави за противодействие на агресията. Не се въвеждат санкции във форма на морска блокада. Напротив, след като обявяват своята загриженост, Съединените щати в същото време започват да помагат на Япония. Американски предприемачи доставят на Япония военно-стратегически материали и са основните инвеститори в японската икономика до нападението на Пърл Харбър. Много голяма част от оръжията и боеприпасите, които Япония използва във войната срещу Китай, а след това и срещу самите Съединени щати, са направени от американски суровини и материали.
 |
| Военни престъпления в Нанкин |
Например, докато японците изкормват китайци с невероятен ентусиазъм по време на клането в Нанкин, Съединените щати им доставят 55% през същата година цялата стойност на стоките, внесени в Япония, необходими за военните усилия, включително: 93% от медта, 91% от автомобилите, 60% от целия внесен петрол, 41% от чугуна, 60% от всички други видове желязо, 48% на всички машини и машинни инструменти. Бившият държавен секретар на САЩ Хенри Стимсън заявява в New York Times на 7 октомври 1937 г.: „Тъжният факт е, че японската агресия сега се подкрепя активно от усилията на нашата нация и народа друга велика демокрация – Британската общност на нациите. Тя не само се подкрепя активно, но нашата помощ е толкова ефективна и толкова преобладаваща, че без нея дори и сега агресията по всяка вероятност би бъде спряно и прекратено...". През 1939 г. картината не се променя - Съединените щати все още са основният търговски партньор на Япония и търговският им оборот само се увеличава. Разраства грабежът Манчурия. Що се отнася до американските инвестиции, към 6 декември 1941 г. от целия внесен капитал в Япония, притежаван от чужденци, американците представляват почти 80%. Сред инвеститорите са такива гиганти като Ford, General Motors, General Electric, Standard Oil, Westinghouse, банковата къща Morgan, National City banks, Kuhn-Loeb and Company и много други.
И все пак, въпреки такова близко приятелство (приятелство между гърмящи змии), Япония нападна Съединените щати. Защо? Както вече казахме, от началото на окупацията на Манчурия правителството на САЩ провежда политика на "умиротворяване на агресора" (а всъщност тайно ги подпомага). Същото отношение към нацистка Германия. Тази политика има за цел да противопостави Япония и Германия на Съветския съюз. Така Съединените щати и партньорите се опитава да убият две заека с един камък - да отслабят или дори да унищожат Съветския съюз и отслабват Япония и Германия - техните дългогодишни конкуренти на световните пазари. Време е да си припомним изявлението на сенатора демократ и бъдещ 33-ти президент на САЩ Хари Труман веднага след нацисткото нападение над СССР: „Ако видим, че Германия печели войната, трябва да помогнем на СССР, ако печели СССР, трябва да помогнем на Германия и нека да се избиват колкото се може повече, въпреки че аз не искам да виждам Хитлер като победител при никакви обстоятелства.” По един или друг начин Съединените щати планират да атакуват една от страните и да я ограбят. Нищо лично, просто бизнес. В Япония и Германия всъщност това също се разбира. Втората световна война не е нещо, което внезапно се стоварва на главата. Втората световна война е пряко продължение на Първата световна война и силно противоречивия Версайски договор. Накратко, все същото преразпределение на пазарите за продажби от предприемачите, изземането на колонии и източници на суровини. Всички събития от междувоенния период могат и трябва да бъдат обяснени, като се вземе предвид фактът, че Първата световна война е спряна само временно и че кризата от 1929 г. дава повод за пряка подготовка за голяма война. Абсолютно всички разбрат това. Не е ясно кой пръв ще влезе във войната, как и къде ще започне битката и какво ще бъде съотношението на силите. „Капиталистите разделят света не поради особената си злонамереност, а защото постигнатото ниво на концентрация принуждава човек да поеме по този път, за да печели. Между капиталистическите съюзи се развиват определени отношения на базата на икономически разделение на света и наред с това, във връзка с това, се развиват определени отношения между политически съюзи и държави на базата на териториалното разделение на света, борбата за колонии, „борбата за икономическа територия“. Между другото, беше написано, че между САЩ и Япония назрява сериозен конфликт много преди кризата от 1929 г. През 1920 г., докато американските и японските империалисти съвместно се опитват да ограбват руския Далечен изток, същият Ленин пише: „... поради Тихия океан и владението на неговите брегове, в продължение на много десетилетия е имало упорита борба между Япония и Америка и цялата дипломатическа, икономическа и търговска история, засягаща Тихия океан и неговите брегове, всичко това е пълно с много категорични признаци за това как този конфликт се разраства и прави войната между Америка и Япония неизбежна.
Японският бизнес, където не е защитен от своята армия, среща конкуренция от европейски и американски концерни. И ако във външната търговия японските стоки могат да се конкурират за сметка на японското население и произтичащата от това ниска цена на стоките, тогава японският капитал при равни условия на приложение е практически неконкурентоспособен. Европейските и американските предприемачи са готови инвестират в китайски и други предприятия за много по-ниски печалби, отколкото японските предприемачи са свикнали да получават у дома. Японците са готови да инвестират в чужбина само ако могат получават по-високи печалби, отколкото в Япония. „Средният японски индустриалец вярва, че се справя зле, ако не може да направи чисти 15%. Целта му е поне 20% "Тойода Босеки" в Шанхай през 1933-1939 г. показа средна печалба от 24%... Тайванската захарна компания "Мейджи", според собствените си данни, донася през 1938–1939 г. 40%, друга подобна компания в Тайван за същите години – 33%. Японска телефонна компания "Дайрен" 1936–1940 прави печалба от 45%". „Японските компании могат да просперират само в онези страни, където с подкрепата на въоръжените сили всички предприятия са монополизирани и всички други националности са прогонени.“. С други думи, за да инвестира в азиатските колонии с техните обичайни предимства, японският бизнес трябваше да унищожи всякаква конкуренция. Преди кризата от 1929 г. основната конфронтация между Япония и Съединените щати е на китайските пазари за продажби. През 30-те години на миналия век японската търговия и дъмпингът, водени от дзайбацу Мицуи, започват да заплашват американските интереси не само в Китай, но също и в Британска Индия, Британска Малая, Холандската Източна Индия, Австралия, Бразилия, Аржентина, Канада и дори в самите САЩ. Японският търговски флот, воден от Мицубиши, успешно се конкурира дори с американския по океанските линии, водещи до САЩ. Малайски каучук, филипинска захар, австралийска вълна, китайски кожи, кожи, яйца и др. често се транспортират до Америка на японски кораби. Рано или късно засилването на борбата за външни пазари трябва да доведе до унищожаване на свободната търговия и началото на политика на протекционизъм: вносни мита, вносни квоти и търговско ембарго, административни бариери и др. И това (т.е. империализма) неизбежно се случва. През 30-те години на миналия век много от изброените по-рано страни, от собствени интереси или под натиск от САЩ, въвеждат определени ограничения. Япония отвръща със същото. От друга страна, провеждайки политика на „умиротворяване“ и увеличаване на търговския оборот с Япония, американците създават силна зависимост на японската икономика от своите пазари за продажби и стратегически важни доставки. Например Япония е силно зависима от доставките на петрол от САЩ. Докато самите Съединени щати зависят много малко от Япония. След 1937 г. задачата да се подготви Япония за голяма война става номер едно за цялата икономика на страната. Япония се стреми да постигне независимост от доставки от чужбина, за да се защити в случай на търговско ембарго или морска блокада. Въпреки това, благодарение на политиката на успокояване и съучастие с японската агресия, намаляването на зависимостта от Съединените щати може да да следват само един път – по-нататъшна атака срещу интересите на САЩ в Азия. С други думи, американците стават жертви на собствената си политика. Защо да атакуват Съветския съюз, ако можете безнаказано се придвижват по-дълбоко в Китай и по-нататък към Индокитай, Филипините, холандските Индии и т.н. Войната между Япония и Съединените щати е резултат от конкуренция за търговски монпол в Азиатско-тихоокеанския регион. На първо място, заради Китай, и второ, заради страните от Малайския архипелаг и полуостров Индокитай. Не бива обаче да забравяме, че Япония влезе във Втората световна война войната едва в края на 1941 г. Съединените щати винаги са били много по-силни от Япония във всички отношения и нападението им далеч не е лесно решение. За да се случи това, трябва да възникнат определени обстоятелства, освен посочените. Тези обстоятелства са провалът на всички агресивни планове около СССР. В края на 1937 г. става ясно, че войната в Китай се проточва. Въпреки това Япония продължава да се подготвя за война срещу СССР и също запази резервен вариант за атака на САЩ. Последвалите събития обаче нанасят сериозен удар върху японските планове и надеждите на САЩ.
 |
 |
| Съветски танкове при Халхин Гол |
Страхът от СССР, разочарованието в германския съюзник и провалът на светкавичната война насочват Япония към по-малко опасни завоевания на юг. Там японците могат да намерят сравнително беззащитни колонии, изобилие от суровини и огромни пазари. Но там те могат да се натъкнат на най-близкия си партньор - САЩ, които също претендира за Китай, страните от Югоизточна Азия и Тихия океан. До есента на 1941 г., проведено във Вашингтон Японско-американските преговори предизвикват сериозни разногласия в японското правителство. Докато преговорите продължават, става все по-ясно, че Съединените щати и Япония не са в състояние да разделят този регион по мирен начин. Както японският министър-председател Фумимаро Коное пише в мемоарите си, „от началото на август генералният щаб и неговото обкръжение, включително висшето ръководство, решиха, че преговорите са безполезни и започнаха да говорят за война между Япония и САЩ". Накрая, на 12 октомври 1941 г., кабинетът, по настояване на военния министър Тоджо, се съгласи, че Япония не трябва да се колебае в политиката си за разполагане на войски в Китай или други политики, свързани с Китай, и че не трябва да се прави нищо, което би могло да повлияе на резултата от китайския "инцидент". С други думи, това означава, че Япония при никакви обстоятелства не трябва да отказва от една от многото вече получени или очаквани материални облаги в Китай. На 14 октомври 1941 г., преди заседание на кабинета, Коное се обърна към Тоджо и призова за по-нататъшно разглеждане на въпроса за започване на военна действия между Япония и Съединените щати и прекратяване на инцидента в Китай. Тоджо, както и преди, се противопоставя на всякакви отстъпки за Съединените щати по въпроса за изтеглянето на войските от Китай и каза, че Коное е твърде песимистичен. На заседанието на кабинета, проведено същия ден, Тоджо настоя за своето мнение, което довежда до задънена улица в дискусията. Коное подава оставка на 16 октомври 1941 г. Два дни след това е сформиран нов кабинет начело с Тоджо. Японската информационна агенция Домей Тцушин бърза да съобщи мнението на дзайбацу за всички тези промени „в лицето на текущата ситуация, която не позволява дори момент на колебание и нерешителност, финансовият свят (търгашите от дзйбацу) изразява единодушното си одобрение и увереност в бързото създаване на нов кабинет, предназначен да интегрира политическите и военни въпроси в едно цяло, както и в последващото стабилизиране политическа ситуация. Финансовият свят очаква новият кабинет да приложи вече установените политики”. В неделя сутринта, 7 декември 1941 г., японските войски атакуват американски военни бази, намиращ се в близост до Пърл Харбър. Войната между Япония и САЩ започва.
5. Сфера на съвместен просперитет
Нападението на Япония срещу Съединените щати означава, че желанието да унищожи съперника си в разграбването на Азия е по-силно от враждебността към Съветския съюз. Това решение показа и слабостта на съюза на фашистките държави, всяка от които се интересува само от собствените си облаги. Въпреки молбите на съюзническа Германия за помощ във войната със Съветския съюз, японското правителство избира война със Съединените щати. След успешната
атака срещу Пърл Харбър японците в продължение на шест месеца те бързо напредват и завладяват по-голямата част от Югоизточна Азия. През 1942 г., по време на най-големите си успехи, Японската империя контролира област с население от 440 милиона души, почти 20% от жителите на планетата. Не всеки ден държава успява да залови толкова много колонии. Японското правителство посвещава много усилия и внимание на тях. Трябваше бързо да се смени старата власт с нова и да създадем собствена система за грабеж. За тези цели беше разработен „План за управление на територии, част от сферата на съвместен просперитет в Голяма Източна Азия“. Струва си да се каже, че за първи път лозунгът за така наречената „Сфера на съвместен просперитет“ се чува в Япония едва през 1940 г., въпреки че в действителност тази фраза крие лозунга за агресивни, империалистически завоевания, практикувани от Япония от края на 19 век. През всичките тези години и до поражението на Япония във Втората световна война тя заграбва толкова, колкото Великобритания, Франция, Холандия и Испания за няколко века. Това е последователна офанзива и кампанията в Манджурия не е нейното начало. Започва, подобно на индустриализацията на Япония, като подражание на Запада. Когато Япония видя колко лесно е да се отнеме територия от слаби и беззащитни народи и самата тя е убедена в това, когато е откъсната от Китай Тайван, тогава започва формирането на сфера на „споделен просперитет“... Относителната лекота, с която беше извършено нахлуването в Манчурия, направи очевидно, че ще бъдат предприети други, по-значими такива опити.
 |
| Съвместен просперитет |
По един или друг начин, нахлуване,установяване на окупационна власт, грабеж на чужди блага, защита на плячката от всякакви партизански отряди и прости просяци, създаване на собствено производство и логистика, потискане на несъгласните и разпространение на неговата пропаганда, принуда към робски труд, установяване на търговски монопол за определени компании, контрабанда и други удоволствия на съвместния просперитет на Япония и нейните колонии, необходими тясно взаимодействие между разбойниците. Империализмът не е просто някакъв вид грабеж, той е система на организиран частно-държавен грабеж. Основните принципи на този грабеж, в случая с Япония, са следните: Големите японски концерни получават безусловно предимство във всички видове бизнес в окупираните територии. Експлоатацията на местното население от японските колонизатори се извършва не само по обичайния начин наемане на работна ръка, но и чрез създаване на трудови лагери, където се създава тежък трудов режим за мобилизираните работници. Преди всичко окупационният режим е насочен срещу трудещото се население. Лишавайки работната сила от възможността да защитава правата си, японските концерни могат да увеличат максимално печалбите си. Цялото имущество на колониални компании на страни, които са били във война с Япония, с изключение на това, което реквизирани или ограбени от армията, е прехвърлено под контрола на японски концерни. В окупираните територии всички предприемачи се обединяват в индустриални и контролират съюзи, картели и асоциации, точно като този произведено в Япония. В същото време японците бяха обединени в отделни асоциации, които не само се ползват с безусловен приоритет, но и контролират, пряко или чрез японските власти, и местни организации на предприемачи. Да вземем Корея, най-старата колония на Япония с най-богата история на "споделен просперитет". През 1927 г. японската компания за азотни торове Ниппон Тиссо навлиза на корейския пазар. Компанията отвори редица дъщерни дружества в голямо разнообразие от индустрии: от производство на торове до дървообработване. „Основната причина да работим в Корея е фактът, че в Япония нетната печалба на японския азотен концерн е само 11–13%, докато в Корея компанията Циосен Тиссо е получила 31–33% от нетната печалба през 1936 г.“. Компанията Ниппон Тиссо също се отличава със следвоенния си период история. След като загуби възможността да донесе "съвместен просперитет" на Корея, Ниппон Тиссо концентрира силите си върху японците. В продължение на много години химическият завод на компанията изхвърля отпадъци в залива Минамата. Завършва се с това, че през 1956 г. се ражда напълно нова болест - болестта на Минамата, поразила населението, което живее край промишлено замърсените води. След Ниппон Тиссо и други видни дзайбацу увеличават инвестициите си в Корея. Сумимото инвестира в леки метали; Митцубиши - в железопътни линии, мини, доменни пещи; Митцуи – в производството на цимент, масла и мазнини, химикали. Канегафучи контролирана от концерна Митцуи, създава Химическа компания "Канегафучи" в Корея;хартиена компания Ожи, също собственост на Митцуи, започва да произвежда хартия в Корея. Японска минна компания, дъщерно дружество на Ниссан, се занимава с добив на волфрам, мед и злато в Корея. Въпреки факта, че един от основните аргументи, оправдаващи японските завоевания, е аргументът за пренаселеността на страната, много малко японци се преместват в Корея. Това са главно шефовете на заинтересуваните концерни. В същото време цели влакове и кораби с корейци се карат към Япония.
За периода от 1939 до 1945г. над 650 хиляди корейци са отведени в робство или при условия, често граничещи с робство. За корейската икономика е много важно, че повече от 80% от недвижимите имоти и индустриалното оборудване са собственост на японци. Това е предвидено че сред населението на Корея е имало само 3% японци. Почти цялата металургична, машиностроителна и текстилна промишленост, циментови фабрики, дървообработване, мелници и др. са в японски ръце. Сферата на "съвместен просперитет" между Япония и Корея е, когато почти цялата индустрия на страната е в ръцете на японците, а корейците, под заплахата на военен ботуш, работят усилено за тях за жълти стотинки! Да вземем Манчурия. Преди голямото начало войната в Манчурия се ръководи от Квантунската армия чрез частно-държавния концерн Южна Манчурска железница и дзайбацу Ниссан. В периода след 1937 г. и особено след нападението на Япония над САЩ държавното участие отива на заден план, отстъпвайки място на изцяло частната индустрия. Нека сега се обърнем към изпитанията в Токио. На 22 октомври 1937 г. кабинетът на министрите решава да създаде дружество за развитие на тежката промишленост Манчурия „за целите на осигуряване и насърчаване на политиката за индустриално развитие на Манчурия.“ Това трябва да бъде огромна холдингова компания и нейните акции трябваше да бъдат собственост само на Манджоуго, Япония и техните граждани. Първоначалните акции трябва да бъдат продадени половината на правителството на Манджуго и половината на японски лица. Управлението на това дружество трябвало да бъде поверено на „влиятелно и подходящо лице за тази цел“ сред японските цивилни. Най-подходящият човек сред тези хора е Йошисуке Аюкава, настоящият президент на Ниссан. Новата компания се занимава с добив на желязна руда и въглища, производство на стомана, леки метали, производство на самолети, производство на металорежещи машини и др. Правителството на Манджоуго гарантира на компанията възвръщаемост на капитала от 6%, но през 1940 г. компанията реализира печалба от 13,6% и изплати върху неправителствени акции 10% дивидент. Правителството също така гарантира безопасността на основния капитал за всички инвестиции в Манджурия от самата компания и нейните дъщерни дружества. Просто казано, поради факта, че правителството има доста голямо влияние в компанията - което не се харесва особено на олигарсите - гарантира на частните инвеститори рентабилност и безопасност на инвестициите им. По време на войната компанията е възстановена и разширена от частни инвестиции, държавният дял се намалява и Аюкава става пълноправен крал на Манчурия. През 1945 г. милионната армия Квантунг-Ниссан, гордостта на японската имперска армия, ще бъде унищожена от Съветския съюз за един месец толкова лесно, колкото днес Ниссан може да построи завод в Русия. Да вземем Северния и централен Китай. Когато японската армия нахлува, редица китайски фабрики са конфискувани като собственост на врага. Някои фабрики са разрушени, други повредени. В някои случаи китайските собственици остават на мястото си, надявайки се да спасят имуществото си чрез подкупи. Действителната експлоатация на всички тези фабрики е поверена на японски или манчурски компании. Фабриките останават под контрола на армията, но са били експлоатирани от частния капитал. Тук е важно да се отбележи, че националното предприемачество никога не пренебрегва търговията със собствената си нация. Доста често срещано е, че уж поробени и завладени китайските капиталисти търсели сделки с японските окупатори, за да спечелят съвместно от експлоатацията на собствената си нация. Романтиката на национализма е разбита от частните капиталистически реалности. Където има частна собственост върху средствата за производство, интересите на нацията винаги ще отстъпват на заден план, тъй като в такъв свят няма нищо по-ценно от печалбата. Особено важен за "споделения просперитет" на Китай и Япония има производството на наркотици. След като превземат Манчурия, японците започват да увеличават отглеждането на мак и производството на опиум за продажба в Китай. Американската журналистка Виолета Хейвън пише: „Фабриките в Харбин и Дайрен наркотици са финансирани от банковите къщи на Мицуи и Сузуки и са оборудвани с немски машини. Печалбите са толкова фантастични, че японската армия без колебание отмени съответните клаузи от подписаното Хагската конвенция на Япония от 1912 г., която включваше ограничения върху производството на опиум, удвои площта, отглеждана с мак през 1934 г., утрои я през 1936 г. и отново я удвои през 1937 г.“. Японците са насила, под заплаха да бъдат отведени земи, принуди манджурските селяни да сеят мак. Печалбите на опиумния монопол в Манджурия за петгодишния период 1933–1937 г. възлиза на годишно 55% от капитала. За невероятния принос на Японската империя в световната търговия с наркотици Токийският процес също разказва. Истинската цел на намесата на Япония в търговията с наркотици е много по-зловеща от простото корумпиране на китайския народ. След като подписа и ратифицира конвенциите за опиум, Япония се задължава да не участва в трафика на наркотици. Но във въображаемата независимост на Манджоуго тя намера удобна възможност да извършва световен трафик на наркотици и да хвърли вината върху тази марионетна държава. По-голямата част от опиума произведен в Корея, е изпратен в Манчурия. Оттам, внесен от Корея и други страни, както и отглеждан в самата Манчурия, опиумът се разпространява по целия свят. През 1937 г. Обществото на нациите посочва, че 90% от всички нелегални бели наркотици в света са от японски произход. Японската армия, Министерството на външните работи на Япония и Азиатският съвет за развитие участват в търговията с опиум в Китай от 1937 г. тоест копират
напълно методите на Британската империя от 19в. Търговско дружество Мицубиши и компанията Муцуи Буссан Каиша правят големи покупки на ирански опиум за Япония, Манджоу-го и Китай. По споразумение с Министерството на външните работи тези две компании сключват споразумение през март 1938 г. споразумение относно местата, от които трябва да се внася опиум и съответните им дялове в бизнеса. Разпределението на опиум за Япония и Манджоу-го трябваше да се извършва от компанията Мицубиши, а за Централен и Южен Китай - компания Мицуи; разпределението на опиум за Северен Китай е разделено поравно. Търговията с опиум става толкова печеливша, че японски търговски компании като Търговска компания "Мицубиши" и "Мицуи Буссан" са принудени под натиска на Министерството на външните работи да сключат споразумение, което ограничава търговските им зони и количеството опиум, който доставят.
Въпреки това, не се възмущавайте много. Японците никога не са били първите вносители на наркотици в Китай. Те просто възприемат опита на най-демократичните и правилни английски, френски, немски и американски компании. Да вземем страните от Югоизточна Азия. Още през първите месеци на 1942 г. японските предприемачи, заедно с правителството, разработват планове за експлоатация на ресурсите и пазарите на този регион. В средата на април началникът на Департамента по военните въпроси на Министерството на войната, подполковник Като Цукуса, в изявлението си относно основата на политиката за развитие на южните райони, направи следното по отношение на избора на предприемачи: „Въпреки че в окупираните райони има военна администрация, военните власти не влияят върху избора на индустриалците, изпратени в тези райони, за да експлоатират икономически ресурси. Какво ги отличава централното правителство след надлежни консултации с индустриални контролни организации и други частни организации. Властите в Токио изпращат така идентифицираните лица на военните командири на място, а след това военни командири ги изпращат да работят за разработване на икономически ресурси.". Статия на майор Шозо Накаджима от Имперския щаб, която се появява в списание Дайамондо на 21 март 1942 г., говори още по-ясно: „Въпреки че военното командване трябва да упражнява контрол върху програмата за развитие на Юга, това едва ли може да бъде изпълнено само от имперската армия. Частни предприемачи с богат опит в производството на тези или други материали, трябва да поемат практическото управление на предприятията. Трябва да се помни, че тези предприемачи не трябва да се избират само от военните или военноморските власти, а само след консултация с други компетентни държавни органи и като се вземат предвид становищата на частни мониторингови организации”. С превземането на страните от Югоизточна Азия се сбъдна заветната мечта на японските олигарси: те стават собственици на големи резерви природни ресурси - каучук, калай, хром, никел, мед, олово, цинк, нефт, въглища, желязна руда, памук, ориз и др. Японската индустриална федерация пише: „Необходимо е да се раздели индустрията на страните от Юга на няколко региона и да се повери на всеки предприемач самостоятелната експлоатация на ресурсите“.
Ако в Корея, Манджурия и отчасти Северен Китай японците, в допълнение към директния грабеж, развиват военно-промишлен комплекс, то в страните от Южните морета става дума само за грабеж в най-наглата му и гола форма - насилствено изземване на имущество, търговски сделки по принуда, износ на заловени суровини, продукти и оборудване към индустриалните центрове на империята. В Индокитай селяните са принудени да разширят оризовите си култури, които тогава са купувани от японците на цени в пъти по-ниски от пазарните. Мицубиши поема и добива на фосфати на о. Ява, с помощта на окупационните власти. Всички каучукови, кафеени и други плантации са прехвърлени под японски контрол. Във Филипините всички американски банки се заменят с японски, а Мицуи получава на свое разположение медните мини. Всички корабостроителници в Сингапур преминават в ръцете на Мицубиши, а Хонконг - в ръцете на Мицуи и Мицубиши. През септември 1942 г. повече от 50 японски фирми вече са установили дейността си във Филипините; включително 10 в памукопредачната промишленост, 9 в горската промишленост и 7 в минната промишленост. Въпреки че може да е имало търкания между японските концерни и местните военни власти, които запазват правото на надзор, но в окупираните територии последните не могат, както в Япония, без техническия опит на предприемачите, а в в резултат на това дзайбацу успяват да монополизират експлоатацията на ресурсите в новозавладените райони. Освен това, ако мислите, че само индустриалните концерни могат да правят пари от ограбване на колонии, тогава грешите. Най-големите японски вестници и новинарската агенция "Домей Тсушин" се втурват да изследват нови територии. Вестникът Асаи контролира цялата преса на остров Ява, вестниците "Маиничи" и "Токио Нити-Нити" окупират Филипините, "Йомиури-Ночи" - Бирма, агенция "Домей Тсушин" - Суматра, Малая и Северно Борнео. И всичко това не са някаква жълта преса, а най-големите японски медии, които под една или друга форма съществуват и до днес. Освен това териториите на Съветския съюз трябва да попаднат в обятията на японските капиталисти. В „плана за управление на територията в сферата на съвместния просперитет на Голяма Източна Азия“ въпросът за завземането на територията на съветския Далечен изток се смята за вече решено, единственият оставащ въпрос е каква част от територията трябва да бъде превзета. В един от разделите на плана, озаглавен: „Бъдещето на съветските територии“, е посочено, че въпреки че в момента това въпросът не е лесен за разрешаване, поради факта, че той трябва да бъде решен в съответствие с „японско-германския пакт“, въпреки това при всякакви обстоятелства „Приморието трябва да бъде присъединено към Япония, районите, съседни на Манчурия, трябва да бъдат включени в сферата на влияние на тази страна, а Транссибирската железопътна линия трябва да бъде поставена под пълен контрол на Япония и Германия, като Омск е демаркационната точка между тях”. Апетитите на японските предприемачи нямат граници. Алчни за чужди блага, те искаха да вземат всичко наведнъж. Японската империя обаче се разпада, а с това и дзайбацу се проваля. Или не?
6. Just Business
По време на войната в Япония, както и в други страни, гражданите бяха насърчавани да полагат максимални усилия във военните усилия. Няма съмнение, че обикновените хора са претърпели истински трудности заради жертвите,които се изисква от него да води война. Противно на принципа на националната саможертва, данъчните ставки, наложени от различни закони, изглежда не се основават на способността за плащане. Вярно е, че външните фактори като щети от въздушни бомбардировки, дава възможност да се усети положението на страната и тези, които принадлежат към управляващия елит на Япония. Въпреки това напразно ще търсим прояви на политика в японските данъчни закони, стремейки се да наложат на висшите слоеве бремето на войната в същата степен, в която е било наложено на по-ниските. Всъщност, дори и в най-трудните периоди на войната, основният и решаващ принцип на държавната политика в областта икономиката е принципът за осигуряване на най-високи печалби за олигарсите. Мобилизирането на икономиката в рамките на т. нар. „нова структура“ не може да се основава на нищо друго освен на гаранция за печалба. На какво се дължи това? Разбира се, за сметка на бюджета. Действайки като много платежоспособен купувач на военна продукция, държавата привлича цялото внимание на олигарсите. С други думи, ядрото на военната икономика на Японската империя. Това в най-класическото съкращаване на държавния бюджет. През 1931 г. военните разходи представляват 29% от всички бюджетни разходи, през 1937 г. - 72%, през 1945 г. - 95%. Така икономическата мобилизация, войната, грабеж и всичко останало довежда до повече от петкратно увеличение на печалбите на всички японски акционерни дружества между 1936 и 1944. Но това е само средната температура в болницата. Нека заедно с американски и други изследователи да се спуснем в най-съкровените дълбини на корпоративното счетоводство, на входа на което има надпис - „Печалбата на капиталиста е наградата за неговия талант“. Първото, което прави впечатление е небрежността на фирменото счетоводство. Нетните печалби на корпорацията, изчислени в Япония, подлежат на всякакви произволни корекции и подценки. Финансовите отчети, представени на японските акционери, са любопитни в своята неяснота и уклончивост. Създаването на фиктивни резерви, укриването на реални печалби и свързаното с това изкривяване на активи и пасиви се приемат като неразделна характеристика на корпоративното счетоводство. С такива отклонения в практиките за финансово отчитане, въпросът за спазването на законите става почти академичен. Но в Япония предложенията за увеличаване на изискванията за корпоративна отчетност се подминават. Данъчно бюро на Министерството на финансите получава и разглежда финансови отчети във връзка с данъчното облагане на корпоративните печалби. Само в редки случаи министерството е повдигало възражения по представените му данни, но всички тези случаи са били към "малките корпорации". Доколкото е известно, такива възражения никога не са повдигани по отношение на предприятията за дзайбацу.
Ръководителят на комисията по японските концерни Корвин Едуардс пише: „Според минималното изчисление платеният капитал на 17-те водещи холдингови компании през 1944 г. възлиза на 24,6% от капитала на всички акционерни дружества в Япония, и в ключови отрасли, 15 от тези 17 компании представляват 51% от цялото японско производство на въглища, 69% от производството на алуминий, над 50% от дърво и хартия, 88% от парни двигатели, 69% от парни локомотиви, 88% от сода, 43% амониев сулфат, 33% сапун и 49% синтетични багрила. Позицията на дзайбацу е особено силна във финансовата сфера. Те представляват 57% от активите и 71% от заемите и авансите на обикновените японски банки. Към дела на контролираните от тях спестовните банки представляват 99% от активите на всички спестовни банки, а доверителните дружества представляват 69% от активите на всички доверителни дружества. Те контролираха 74% от всички активи на противопожарните застрахователни компании и 38% от всички активи на животозастрахователни компании.
Всъщност 17 от тези компании контролират почти целия обществено-политически живот на страната. Факт е, че тук се показват само финансовите позиции на холдинговите компании, т.е. с изключение на всички дъщерни дружества. Накаджима има няколко дъщерни дружества,основните му активи са концентрирани в компанията майка. И такива гиганти като Митцуи, Митцубиши, Сумимото и Ясуда ги разпръсват в много компании от най-различен тип. Например, структурата на дзайбацу Митцуи, тук има няколкостотин компании. Да започнем с него. Дейностите на дзайбацу Мицуи включваха търговия, включително трафик на наркотици, корабоплаване, машиностроене, корабостроене, производство на автомобили, производство на самолети, химическо и електрохимическо производство, текстил, минно дело, банково дело, застраховане, недвижими имоти, дървен материал и т.н. Сред най-важните компании на Мицуи е автомобилната компания Тойота. Бъдещият автомобилен гигант е роден през 1937 г. "Предприемаческият талант" на неговите основатели се появява веднага след приемането на закона за автомобилните предприятия през 1936 г., насочен към развитието на вътрешния пазар на автомобилната индустрия. Освен това през 1939 г. е въведена забрана за внос на чужди автомобили. По време на Втората световна война Тойота е един от основните производители на автомобили и участва активно в нея развитие на националния бюджет. Тойота също участва в разграбването на китайската индустрия. Да продължим с Мицубиши. През 1930 г. активите на компанията-майка възлизат на 200 милиона йени; през 1945 г. тези активи се утрояват до 600 милиона йени. Компанията майка показва максимални печалби от 20% годишно през 1940. Нека обаче вземем един от дъщерни дружества - компания за тежка индустрия Мицубиши. През 1936 г. неговият платен капитал е 76 милиона йени; до края на войната той се е увеличил десетократно до 750 милиона йени. Дзайбацу Митцубиши се занимава с корабостроене, самолетостроене и машиностроене, корабоплаване, електрическо оборудване, добив на нефт, въглища и метали, текстилна, металургична и химическа промишленост, търговия, банково дело и застраховане, производство на стъкло и др. Дзайбацу Сумимото и Ясуда бяха предимно финансови корпорации, но също така се занимават с недвижими имоти и строителство, разработване на плантации в окупирани територии, машиностроене, електротехника, производство на телефони, радио и други видове комуникации, металургична и химическа промишленост, добив на благородни метали и др. През 1930 г. компаниите майки на Сумимото са активни и Ясуда се равняват съответно на приблизително 200 и 100 милиона йени. До края на 1945 г. активите на Сумитомо са нараснали 6 пъти, а на Ясуда само един път и половина. Максимални печалби има и през Втората световна война. Ако се обърнем към доклада за опасенията на Япония, виждаме, че тъй като предприятията на Ясуда бяха до голяма степен финансови, инфлационният характер на японската военна икономика беше изключително разшири общите активи под контрола на Ясуда. Активите на Yasuda Bank са нараснали от 2,937 милиона йени на 30 юни 1941 г. до 17,914 милиона йени на 31 август 1945 г. и оттогава са нараснали до близо 20 милиарда йени. Активи
на доверителните компании на Ясуда нарастват от 351 милиона йени в края на 1940 г. до 782 милиона йени на 30 септември 1945 г. Съответни увеличения се наблюдават в други банки и застрахователни компании, контролирани от Ясуда. Докладът на SCAP пише за компаниите майки на Мицуи, Мицубиши, Сумимото и Ясуда: „Тези дзайбацу излизат от войната с активи на обща стойност над 3 милиарда йени, в сравнение с 875 милиона йени през 1930 г. Те постигат това въз основа на приеманите от правителството субсидии, заеми и привилегии, както и поглъщане на малки фирми без значително увеличение на техните капиталови инвестиции”. Гении с гениални идеи, чието творчество превръща смъртта на милиони хора в нулички на банковата сметка.
След това нека видим Хитачи, Инвестиционна компания "Манчурия" и Ниссан. Доклад за японските концерни пише, че тези три компании, строго погледнато, представляват едно цяло дзайбацу Ниссан. Компаниите майки Ниссан и Инвестиционна компания "Манчурия" загубват почти всичките си стоки след поражението на японските войски в Манчурия; Хитачи е друг въпрос. Фабриките на Хитачи са разположени главно на територията на Япония. Фирмата се занимава с производство на електрически и промишлени машини и апарати, електрически проводници и кабели, комуникационна техника, локомотиви и вагони и специални стомани. Има данни, че има дял в производството на измервателни уреди, химически продукти, керамични изделия, оръжия и автомобили. Ниссан, между другото, също участва в производството на автомобили и е едно от трите най-големи предприятия автомобилната индустрия по време на войната. Между 1930 и 1945 г. активите на Хитачи нарастват стократно - от 20 милиона йени до 2 милиарда. Максимални печалби на Хитачи от 25% годишно се случват през годините на ограбването на Манчурия от Ниссан и по време на Втората световна война. Да разгледаме концерн Кавазаки. Кавазаки е корабостроителна компания, включваща подводници и самолетоносачи, производство на парни локомотиви, автомобили, самолети, електродвигатели, оръжия и др. От 1930 до 1945 г. активите на компанията нарастват 7 пъти от 220 милиона йени до 1 милиард 600 милиона йени. Най-големите печалби на компанията са от 1937-1944 г. Концерн Ниппон Тисо. Японската компания за азотни торове, която даде на света болестта Минамата. За посочените през този период активите му нарастват повече от 10 пъти - от 120 милиона йени до 1 милиард 350 милиона, а годишната печалба е стабилна от 10%. Накрая стигнахме до концерн, чиито собственици бяха "най-талантливите" предприемачи от всички останали са концернът Накаджима, днес по-известен като Субару. През 1917 г. морският офицер Чикухей Накаджима напуска военната служба и основава една от първите компании за производство на самолети в Япония. През цялата си кариера Накаджима е бил тясно свързан с дзайбацу Мицуи и е получавал заеми от нея. През 1935 г. активите на бъдещото Субару възлизат на мижавите 23 милиона йени, но с избухването на китайско-японската война нещата най-накрая тръгват нагоре. В края на 1940 г. активите на концерна нарастват повече от 20 пъти и достигат 480 милиона йени. До края на 1945 г. те нарастват още 6,5 пъти и възлизат на 3 милиарда 100 милиона йени. За по-малко от 15 години компанията е нараснала повече от 135 пъти. Американският доклад за концерните в Япония пише: Историята на компанията Накаджима е
историята на развитието в Япония на модерна авиация с помощта на щедри държавни субсидии, предоставени под формата на директни безвъзмездни средства, данъчни отстъпки и др. Такава щедрост от страна на държавата е пряко свързана с факта, че главата на семейството, основател и най-голям акционер в концерна Чикухей Накаджима е бил и влиятелен политик и един от основните идеолози на установяването на фашисткия терористичен режим. След
формирането на новия кабинет на Коное през 1940 г., Накаджима посещава резиденцията на новия министър-председател Коное и провежда разговор с него, след което определя разпускането на партията за 30 юли. В посочения ден се състоя последният партиен конгрес. Обръщайки се към присъстващите триста души, Накаджима призова за създаването на „сфера“, която включва Източна Азия и Южните морета,и до установяването на „нов световен ред“ въз основа на тази сфера. „Силната политика“ е, по думите му, ключът към успеха по този въпрос, а „за прилагането на силна политика необходимо условие е създаването на силна политическа организация". Накаджима Чикухей установява тесни връзки с правителствения апарат, което гарантира, че получава големи субсидии от правителството. Само кредити от Индустриална банка, към която Накаджима беше особено близо, възлизайки на 2,5 милиарда йени до средата на 1945г. Списъкът на официалните политически длъжности на Чикухей Накаджима от 1930 г. насам е както следва: член на парламента, министър на железниците, президент на партията Сейюкай, съветник на кабинета на министрите, съветник на Асоциацията за подпомагане на трона, член на комисията за изготвянето на конституция за Източна Азия, министър на въоръженията и министър на търговията и промишлеността. Концернът Накаджима е един от онези „нови концерни“, които искаха да започнат война възможно най-скоро. А получените в крайна сметка печалби отговарят на въпроса защо. Докато в отчаяни атаки храбрите японски пилоти камикадзе срещат смъртта си в името на това, което смятат за по-светло японско бъдеще, авиационни компании Накаджима, Мицубиши и Кавазаки направиха баснословни богатства от тези ритуални самоубийства. През 1941 г. Япония произвежда 5 хиляди самолета, през 1944 г. - 27 хиляди. И сега е време да ви напомним за ролята на Съединените щати във всичко това всъщност. „За помощ (освен финансовата) японската авиационна индустрия дължи повече на Съединените щати, отколкото на собственото си правителство. Тъжният факт е, че американските пилоти се бият в изтребители и бомбардировачи срещу самолети, чиито проекти първоначално са разработени в конструкторски бюра на САЩ. Много японски авиационни двигатели и витла са направени по американски проекти, закупени чрез лицензии в предвоенните години. Значителен брой водещи японски авиационни инженери получават дипломи от Масачузетския технологичен институт и Станфордското инженерно училище в Калифорния. Най-добрият японски производствените работници бяха обучени в заводите на Къртис, Дъглас, Боинг или Локхийд. Можем уверено да кажем, че японците са воювали на самолети, в дизайна които бяха силно повлияни от американските." В същото време, гледайки петкратното увеличение на производството на самолети, може да се създаде впечатление за известна ефективност на японската индустрия през военните години. Всъщност всичко това не е съвсем вярно. В последните години на войната японците запазват производството на самолети за сметка на почти пълното унищожение на много други индустрии.
 |
| Последната чаша саке |
С други думи, обогатяването на всички тези концерни, някои от които успяват да направят пари дори през 1945 г., въпреки атомната бомбардировка, не е резултат нито от фантастичен индустриален растеж, нито от блестящо управление на талантливи предприемачи. Това е резултат от принудителното преразпределение на собствеността на работниците, малкия и среден бизнес в джобовете на японските олигарси. Мицуи, Мицубиши, Нисан, Субару и др. направили колонии не само от своите съседи, но и в самата Япония. И наистина, докато дзайбацу напълва джобовете си ден след ден, обикновените хора страдат от бедствията на войната. Резултатите от въздушните атаки срещу градските центрове оказват най-голямо влияние върху гражданския сектор на икономиката, на които тези нападения нанасят основния удар. Умора, недохранване, увеличаване на заболеваемостта от туберкулоза, крайна пренаселеност – всичко това изчерпа силите на населението, почти доведена до точката на пълно изтощение. Дори в Киото, единственият голям град, който не е бомбардиран, цялото възрастно население губи около 2,5 кг на човек, докато 65% от възрастното население е загубило дори 5 кг. Проблемите с храните започват през 1943 г. Един от начините за решаването им е рязкото намаляване на хранителните стандарти и ограничаване на консумацията. Преди войната работници във въглищни мини обикновено консумират 1100г до 1400 ориз на ден, в допълнение към значителни количества риба и зеленчуци. През 1941 г. работниците, извършващи тежка работа в мините на въглищната компания Мицубиши, консумират около 700 г ориз на ден, без допълнителни продукти. Въпреки че стандартът на снабдяване с основни хранителни продукти в повечето случаи остава на същото ниво през цялата война, положението на работниците се влошава по време на войната. Според служители на компанията през 1945 г. миньорите в Кюшу са можели да закупят само 10–15% от това количество допълнителни хранителни продукти (зеленчуци, плодове, риба, месо и т.н.), както през 1940 г. До края на войната тези работници живеят само с една дажба, състояща се само от основни хранителни продукти и равняваща се на само 700 g на ден. Средната диета през 1945 г. съдържа 1680 (кило)калории на ден спрямо минимално необходимите 2165 (кило)калории. Япония пристига в началото на оризовата 1946 г. (1 ноември 1945 г.) с остатъчен остатък от ориз, достатъчен само за задоволяване на четиридневното изискване (133 хиляди тона). В допълнение, реколтата от 1945 г. е катастрофално ниска. Ако войната би продължила, тогава в градските центрове на Япония щял да настъпи глад през зимата на 1945/46. Подобна е ситуацията с облеклото, предметите от бита, обувки и др. Но не и с данъци. Данъците по време на войната са се увеличили, според различни оценки, два или дори три пъти. Това да не говорим за факта, че в допълнение към данъците по време на войната държавата реквизира голяма сума рибарски лодки, граждански превозни средства и др. Империалистическата войната е преди всичко ограбване на собственото население, а чак след това на съседите.
 |
| Капиталистическо процъфтяване |
И накрая, когато въздушните нападения над Япония зачестяват и авиокомпаниите са бомбардирани, техните собственици, опитвайки се да избегнат загуби и да се освободят от отговорност за неуспехи на фронтовете, активно се изказат за така наречената „национализация“. На 27 февруари 1945 г. кабинетът на министрите приема „основните разпоредби за укрепване и управление на военното производство“. На първо място държавата се ангажира да национализира загубите авиационни компании. В началото на пролетта на 1945 г. представител на Министерството на въоръженията казва на кореспондент на вестник Ниппон Сангио Кеизаи: „В миналото предприятията, които строят самолети и станаха основата на въоръжените сили се управляваха частно. Въпреки това, последователните вражески въздушни нападения са причинили частични щети на нашите големи фабрики за самолети (като фабриките в Накаджима) и би било трудно да се принудят ремонтите. Тези разрушения могат да се извършват само от самата фирма. Това би било твърде несправедливо към тази компания. Освен това трябва да се има предвид, че компаниите няма да издържат на такива натоварвания и затова беше решено да се прехвърли управлението тези предприятия в ръцете на държавата. Друга причина е, че продуктите на самолетните заводи са изключително важни. Спадът в производителността в тези фабрики ще окаже огромно влияние върху бойната мощ на страната, така че бизнесът с производството на самолети не може да бъде оставен единствено на самите компании. Поради тези причини държавата реши да поеме отговорност и да вземе в свои ръце правото да използва специално подбрани авиационни фабрики и, взаимодействайки с хората, задоволяват изискванията на военно време. Тези предприятия обаче няма да бъдат държавна собственост; беше решено управлението на тези предприятия да се извършва на основание за признаване на правата на собственост на техните собственици. По този начин е необходимо да се признае специалното значение на това събитие, което предлага форма на така наречената „частна собственост под публично управление“. Подобно абсурдно в своята наглост изказване на служител на едно от най-важните министерства по онова време показва до каква степен японският капитал е оглупял и до каква степен правителството е било готово да лази пред капиталистите. Дзайбацу правеше фантастични печалби дори в моменти, когато цялата японска нация е на ръба на катастрофата, дори когато над страната са хвърлени атомни бомби. Няма пари за храна на хората, няма пари за субсидии на олигарсите - заначи компанните им ще бъдат временно прехвърлени на издръжка на държавата и техните загуби ще се поемат от целия народ. През годините на войната големите японски концерни постигат тотално господство в целия социално-икономически живот на страната и стават де факто правителство. И така, същността на японския фашизъм, същността е т.н наречена „Нова структура“ е да извлече максимални печалби от японските олигарси чрез последователен и организиран полицейски тероризъм.
7. Престъпление и (липса на) наказание
На третия ден след японската атака срещу Пърл Харбър президентът на Мицубиши барон Коята Ивасаки каза на среща на директорите: „Нашите американски и британски приятели досега са споделяли с нас предприемачеството и да се възползват от него като добри приятели и партньори. Нещастно разделени, сега принадлежим към две групи нации, които воюват помежду си. Държавата вероятно ще трябва да приеме правни мерки по отношение на тяхната собственост, но нашето старо приятелство никога не трябва да страда поради тези мерки. Ние, японците, имаме гражданска отговорност, когато е възможно, да приемаме в граници закон в защита на тяхната личност и права. Когато настъпи мир, те отново ще бъдат наши скъпи партньори, точно както бяха наши добри приятели в миналото." И наистина, след като окупират Япония, американците не мислят да не подведат под отговорност нито един предприемач. И на процеса в Нюрнберг, и в Токио капиталистическите страни се опитваха да спасят скъпите си партньори от справедливо възмездие. Да осъждаме предприемачите, защото просто искали да направят допълнителни пари? Това може да създаде впечатлението, че те са обвинявани просто за това, че са предприемачи. А това вече намирисва на червена мисловна престъпност, което не е добре дошло в държави, където всеки е свободен да мисли както си иска (но не и да го каже). Процесът в Токио обикновено се нарича процесът срещу главните военнопрестъпници, въпреки че в действителност това не е така. Не всички основни престъпници бяха хвърлени в затвора. По време на подготовката за процеса съветският прокурор предложи да бъдат изправени пред съда олигарсите Накаджима, Аюкава, Ивасаки, Фудживара и др. Главният прокурор, американският адвокат Кийнън, обаче отхвърля предложението. Освен това на 30 август 1947 г. 23 заподозрени във военни престъпления, включително тези лица, са освободени по заповед на генерал Макартър. Предприемачите са освободени и под ръководството на окупационната администрация продължават да вършат своята работа. Император Хирохито също избягва съда. Но се оказа, че това не е достатъчно. В напълно безпрецедентен случай Съединените щати се опитват да отменят решението Международния трибунал. Седем осъдени са осъдени на смърт. Но вместо да изпълни решението на съда, Макартър прие жалба от осъдените и я изпрати до Върховния съд на САЩ, който разпореди временно отложи решението на Международния трибунал и нареди преразглеждане на делото в националния съд. Това решение на САЩ предизвика възмущение дори в Япония, да не говорим за обвиняващите страни. Тогава китайците казаха: „Ако решение, постановено от международен трибунал, представляващ 11 сили, подлежи на преразглеждане от национален съд, без значение колко висок е, тогава има основателен страх, че всеки международен съд решението и действието също могат да бъдат предмет на преглед и промяна от една държава."
Под натиска на световната общност Върховният съд на САЩ отказва да преразгледа решението на Международния трибунал. В нощта на 23 декември 1948 г. е изпълнена присъдата на съда – седем осъдени са обесени. Разбира се, американските управляващи кръгове не спасяват японските олигарси от любов към Япония. Те, подобно на дзайбацу, просто преследват собствените си търговски интереси. Съединените щати възнамеряват да превърнат Япония в своя военностратегическа опора в Азиатско-тихоокеанския регион. Искат не унищожаването на дзайбацу, а тяхното подчинение. Американците прекрасно разбират, че Япония не е Филипините или Пуерто Рико, където всички проблеми могат да бъдат решени с голо насилие. Страната е буквално проникната от интересите на дзайбацу: олигарси, политици, военни, интелектуалци, квалифицирани лидери, организирани престъпни групи, крайнодесни терористи и др. са вързани в един фашистки сноп. Поне не в онези исторически условия, когато икономиката на страната е на ръба на катастрофата, а авторитетът на комунистите е по-висок от всякога. Икономическа конфронтация между капитализма и комунизма и последвалата Студена война диктуват своите условия. Всичко, което се опитват да постигнат американските предприемачи, е да превърнат чисто японските концерни в американо-японски. Това изисква подробно проучване на състоянието на японските концерни. При окупационния режим за американците не е трудно да изискват и получават пълни доклади за дзайбацу от самите концерни дзайбацу и така да разберат състоянието на техните работи. След като разбират ситуацията, американците започват да реорганизират дзайбацу в свой собствен интерес: изкупуване на важни за тях акции, разпускане на ненужни компании, разрушаване на някои предприятия, за да платят репарации, въвеждане на собствено законодателство и т.н. Така например цялата петролна индустрия в Япония преминава под контрола на американски компании. При тези обстоятелства обаче дзайбацу не са против. В замяна на национална независимост японските компании се гордеят, че са получили много държавни поръчки и субсидии от американците с нов псевдопатриотичен банзай вик :
 |
| "Дзайбацу са мъртви, да живеят кейрецу!" |
0 Коментари