Сцена първа.
Магьосник:
Магьосник стар съм аз, но всемогъщ,
пясък хвърлям - пада златен дъжд.
Фойерверки пускам и всякакви измами,
бълбука вечно нещо в моите казани.
Може да съм хром и стар,
но направих творение велико,
достойно и за царски дар:
огледало малко, но с вълшебство,
за смях и подигравка чудно средство -
всичко грозно в него оживява,
красивото изчезва или се смалява.
Ето сега го пращам с моята магия
до небето светло да вдигне олелия!
(Огледалото се вдига към тавана на сцената, след което изчезва зад завесата, падат парчета - конфети.)
- Какво? Небето победи ме,
но не съвсем - нека бъде зима
нека като сняг парчета се посипят
по дворци и къщи, по цялата земя,
нека замени с лъжа всяка искрена зеница.
Ще се радва много моята сестра - Снежната кралица!
(Магьосникът напуска сцената като се смее и криви забавно.)
Сцена втора.
(Зима, две къщи с розов храст по средата. Две деца - Кай и Герда)
Герда: Ние, малките деца,
обичаме зимата, радва ни снега.
Ето Кай идва със своята шейна ...
Кай: Герда, днес е страшен студ,
вземи мойте ръкавици,
ще замръзнат розите, които с труд,
гледаме като царици.
по тях полепнал скреж,
листата са заровени в снега,
а цветове червени раснат право от леда.
Герда: Кай не помниш ли?
Вчера беше лято ...
птички пееха, грееше ни слънце златно ...
Какво стана?
Нека бързаме за вкъщи.
(Кай изведнъж си закрива очите, след това се хваща за сърцето.)
Кай: Ах, боли! Нещо влезе във окото ...
но няма нищо, виждам даже по-добре!
Виж ти, какви детайли - розите са зле,
още час и ще умрат.
Всъщност те защо са,
нито плод, нито злато носят.
Герда: Но Кай!
Заедно ги посадихме,
защо стана толкоз лош и горд?
Кай: Тихо, говориш празни приказки, глупачка!
Някакви си рози ...
Бързо с подметка ще ги смачкам,
а ти ръкавиците върни, защото са си мои.
(Герда връща ръкавиците на Кай)
Герда към публиката: О, боже мой
така внезапно промени се той.
А беше мил, любезен, нежен -
моят Кай изчезна.
Сбогом, час безутешен!
(Герда напуска сцената)
Кай: Прав ти път, досадница,
как ме задушават твойте грижи!
Цял ден ще се пързалям ако искам,
но по улиците виждам само кал,
а тази шейна е стара, евтина наглед ...
Нова искам, та дори да е от лед.
(Зад кулисите се чува нсмешлив глас)
Глас: Трябва да внимавате, какво си пожелавате.
Сцена трета.
(Кай е сам със шейната си, става много студено, той разтрива ръце и посочва някъде навътре в сцената)
Кай: Странно, една снежинка малка
срещу вятъра лети.
Колко е красива! Уголемява се, искри ...
Това е Снежната кралица!
Но с новото сърце, не ме е страх.
Тя е цялата кристал, лека като птица,
грее в синя, съвършена светлина.
Вика ме при нея с мраморна ръка.
Отивам, става все по-студено ...
Снежната кралица: Ела, момченце бледо,
принц ще те направя на северни страни,
където вихърът вилнее, а бурята шепти.
Кое царство от вечността е по-голямо?
Всичко ще е твое - една целувка само.
Втората ще те убие ...
(Снежната кралица целува Кай и заедно напускат сцената сред фучене и звуци на силен вятър.)
Сцена четвърта.
(На следващия ден)
Герда: Кай, ставай поспаланко,
днес сме направили палачинки със сладко
едва ли ще си като вчера лош -
но къде е той ?!
Леглото празно ... дано не е
замръзнал навън в ледената нощ.
Тръгвам да го търся с мойте малки сили
накрай света дори, скоро идвам мили.
Знам какво ще събуди спомена за нас -
една червена роза от общия ни храст.
(Герда откъсва една роза от храста и напуска сцената)
Сцена пета.
(Герда, държаща розата стига реката. Реката представлява дете украсено риби от картон, раци и водорасли)
Герда: Река, речице, вечна пътнице,
виждала ли си Кай?
Река: Тека от край планински, дето
върховете бели стигат до небето
и се чува красък от орли.
Тека в земята през забравени
съкровища с моите води.
Всеки чувам, който думи
с брегове шумящи сподели.
Тека до морето, то е моят край,
но ето - никъде не чух за Кай.
(Реката слиза от сцената, появява се слънцето, дете облечено със "златен" плащ и картонена корона от лъчи)
Герда: Слънце - слънчице
всички топлиш, над всички грееш.
За живот житото се ражда
над него щом посветиш.
Видяло ли си Кай, лошото момче?
Слънцето: От високо грее моето светило,
без мен настало би мъртвило,
но са малки хората за мен,
зает съм вечно да заменям нощ със ден.
Но чувал съм за този Кай, беше с някаква кралица ...
Питай стария гарван, той е мъдра птица.
(Слънцето напуска сцената, излиза Стария гарван - дете с пера и маска като клюн)
Грета: Стари гарване, най-мъдра птица,
летиш в отвъдното да пиеш мъдрост.
Трябваше да видиш нашата радост,
когато с Кай играехме навън,
но всичко изчезна като сън.
Дано се лъже слънце ярко,
Кай е грабнат, но за кратко,
ще намеря до него верен път.
Старият гарван: Харесва ми куража ...
Аз, старият мъдрец на стража,
зная кой взел е Кай,
коя по-точно ...
Снежната кралица - владетелка красива, зла
на най-страшната страна,
където подплашени елени
вечно бягат без надежда
от вълчи зъби бели.
Ледени реки текат,
светят вместо слънце северни сияния
и елите стигат до звездите.
Натам, към дворец от сняг,
върви по пъртина - вълчи бяг
да самия зимен край
и ще намериш обичания Кай.
Герда: Черна птица, но в душата бяла,
пожелай ми добър час.
(Герда излиза от цената)
Сцена шеста.
(Дворецът на снежната кралица, Кай седи на трон, украсен стол и реди парченца лед, стъкло)
Снежната кралица: Харесва ли ти тук?
Огромен и студен е моят замък,
вечно тих, без звук,
непристъпен орлов камък.
Оттук ще управляваш лесно
замръзналата шир
при теб ще идват за да просят мир.
Но ти не се смилявай,
вместо със сърце - с ужас управлявай.
Сбогом засега, отлитавм в топлите страни,
където всичко има,
да научат що е зима.
(Снежната кралица напуска сцената, идва Герда)
Герда: Кай! Не вярвам още,
че те виждам след токоз дни.
Пребродих дивите земи,
през бури, гладна, наранена
заспивах в горските хралупи подслонена.
Пиех сняг и дъвчех брезова кора,
твойто име виках във студа.
(Кай мълчи)
Герда: Не се ли радваш,
че ме виждаш? Кажи нещо Кай !
Не вижда, думите не чува,
тяло омагьосано с извадена душа.
Нека те прегърна и тогава да умра.
(Герда прегръща Кай и плаче)
Герда: Без теб назад не тръгвам ...
(Кай сякаш от дълбок сън)
Кай: Герда, ти ли си? Сънувах странен сън,
летях на север с новата шейна.
В нея белоснежна красота,
която ми целувка подари,
като лед душата прогори ...
Друго аз не помня вече ...
Герда: Кай, бягай надалече,
да тичаме на юг!
Скоро Снежната кралица ще се върне тук!
Кай: Тичайте, тичайте крака
на юг към пролетта!
Към слънчеви страни!
Герда, нашите рози живи са нали?
Герда: Вечно нищо няма, всичко се руши
за да се роди отново, младо да се появи.
Така от стария ни храст остана клонка,
която пак да посадим
заедно със добрината,
другото е дим.
(Кай и Герда напускат сцената)
КРАЙ
0 Коментари