Зима

Царува вече Белозъбата,
която те кара да трепериш
и пали в теб огньове ледени,
дори душата в полето е замръзнала.
Паднала сред полет в преспите.
 
Смелите ще издържат, 
ръмжейки
срещу снежните ветрища. 
Други ще заспят - 
безсилно проснати до загаснало огнище.

Пред зимния покой
добрите хора са смирени и под строй.
А пред гниенето на смъртта
лошите треперят и захвърлят честността. 

Приятно е да усещам нежността
през докосването със учтиви думи,
безопасно да стоим насред
несподелените вълнения
и приказки за книги, филми, царе и вещици
вместо
ръка да протегна и да погаля косата ти.

Знам, безразлична си, дори омраза
на дъното на гордостта ти се таи
и вече неизбежно късно е
за изстрели с пронизващи лъчи.
Но пак ме радват зимните
разтеглени в усмивка устни
по бледите
някога в сонети възпявани страни
и твоите, 
непознати в черно,
на друг усмихнати очи.   

Отново сме тук
на ръба на нищото, спорим за глупости, 
обменямe искреност. 
Без вино се унесени
сред зима от мисли есенни
двама мечтатели - аз и себе си. 

Зимата ме гони.
Северът оплита най-коварно песента
опитвам се да пея - усещам студ и тишина. 
Опитвам се да крача, спънат съм от лед и скреж,
животa за миг остава неокопана леш. 

"До тук! До тук!" Ви викам
от параболата крива,
днес снегът е черен,
синевата - сива. 

Снегът се вие и трупа
по черната кална земя, 
денем под стъпките хрупа,
спомен по зима била. 

Навсякъде снежни пъртини
лабиринти на празния ход
чакат няколко крачки да мина 
и късат хапка от моя живот.