Живял богат цар в далечно царство отвъд шумящото море. Той имал за дъщеря прекрасна принцеса. Но една сутрин принцесата изчезнала. Разтревожил се баща й и започнал да я търси заедно със слугите из целия замък. Погледнали в мазето, погледнали на тавана, проверили дори най-отдалечената кула пълна с паяжини. Разровили балдахина, скъсали гоблените, счупили огледалата. Нямало дори косъм от златната коса на принцесата. Царят заплакал и скъсал пурпурните си одежди. С последни сили заповядал да разгласят, че който намери принцесата със златна коса ще се ожени за нея и ще бъде цар след смъртта му. Разтичали се глашатаи и слуги. Запели песни за загубената принцеса трубадури по далечни замъци.
След три дена се явил пред двора принц в позлатена броня, готов да премине и през огън за красавицата. Той бил млад, красив, храбър като лъв, но надменен. Шлемът му бил изкован като лъвска глава. Царят го благословил и го пратил на път, доволен, че такъв знатен принц се заема да намери дъщеря му.
Препускал, що препускал принца, срещнала го една бабичка с наръч дърва и му казала:
- Странниче, помогни ми да отнеса дървата до дома.
Рицарят-лъв се направил, че не я чува, защото той така или иначе не говорил с простолюдието и препуснал като вихър по-нататък. Слънцето стигнало пладне, нагряло доспехите на благородния принц и той ожаднял. Стигнал до една каменна чешма край пътя, на нея имало странен надпис:
"Който пие, ще отиде в гората на обречените"
"Какво пък, може в тази гора да е принцесата" си казал той и се навел както бил на коня и отпил.
Главата му се замаяла и когато се огледал видял, че се намира в гъста гора от странно високи лаврови храсти. "Явно ще имам късмет, лавърът е символ на победата" казал си рицарят-лъв. Започнали да се чуват смехове и хорска реч и на поляната сред лавровите храсти той видял седем прекрасни девойки със златни коси, които играели на гоненица и се смеели.
- Добре дошъл, принце, ела и поиграй с нас - поканили го с приятен глас, а прекрасните им очи весело светили. - Но свали тежките доспехи, само ще ти пречат. (до тук)
- С удоволствие, прекрасни девици. Изпитанията могат да почакат. - казал принца, който много си падал по всякакви игри и удоволствия, които помагали да се прекарва времето весело. Свалили стоманата и принцът останал само със посребрената си ризница.
- Свали, свали и ризницата господарю, тя звъни и ще те чуваме когато играем на криеница. Така няма да хванеш никоя от нас.
Изхлузили набързо и ризницата, принцът хвърлил меча както си бил в ножницата и подгонил девойките ...
Рицар с благороден вид, но слова надменни,
захвърли лесно лъвското сърце в горите черни.
Този, който великани побеждава и вихрите заплита
по риза стана пленник на девица в него впита.
Изминали още три дена и пред двореца на стария цар се появил нов претендент да намери принцесата. Новият рицар се различавал много от рицаря-лъв. Не бил принц, а странстващ рицар. Не ходел по турнири, а водел кървави битки за плячка. Не била позлатена бронята му, а от сива стомана, очукана на сто места от ударите на люти врагове. Шлемът на новия рицар бил изкован ката глава на вълк. "Такъв свиреп боец ще намери дъщеря ми" зарадвал се царя и веднага го пуснал да търси принцесата.
Рицарят-вълк не препускал, защото щадил единственият си кон. Яздил, що яздил и стигнал до старата жена с дървата.
- Помогни странниче, да пренеса дървата до дома - замолила се с пъшкане старицата.
- Я виж ти - изръмжал сивият рицар - а ще ми платиш ли, дърта вещице? - Добавил той, защото освен груб бил и много алчен.
- За такива като теб и пари нямам, и добра дума нямам.
- Носи си ги сама тогава - пак изръмжал рицаря и нарочно накарал коня да удари с предните копита в калта и да опръска старицата.
Яздил по-нататък, слънцето се качило до пладне и бронята на рицаря-вълк се нагряла. Тъкмо навреме се появила и каменната чешма със странен надпис:
"Който пие ще отиде в гората на наказаните души."
- Я виж ти, какво пък, важното е човек добре да поживее на този свят - казал рицарят и скочил да пие вода от чешмата. Щом отпил глават му се замаяла и той се озовал пред прекрасен дворец. Извънредно богат бил той - имал порта от червено дърво и златни гвоздеи, стени от мрамор и порфир, кули от елмаз, знамена от коприна. Портата се отворила и бавно излезли като се поклащали смешно седем джуджета натруфени със златни дрехи, обеци и пръстени. Те се поклонили ниско с думите:
- Добре дошъл, господарю. Яж, пий и преброй съкровищата.
Очите на сивият рицар светнали алчно досущ като на вълк и той влязъл в огромна зала, в средата на която имало златен трон с неговия герб. Вълкът се засмял алчно - та това било всичко, за което е мечтал цял живот, за това получвала хиляда рани, за това треперел от студ във войнишките палатки - свой замък пълен с богатство, където да живее лениво сред удоволствия и да се разпорежда властно над треперещите слуги. На южната страна имало гоблен от златни нишки, който изобразявал всички битки на рицаря-вълк, от гледката на коит той се надул от гордост. На северната страна висели всички щитове на рицарите, които той победил, и те били наистина много.
- Ето тук убивам Червеният рицар, на кон, флагчето на пиката се развява - кимал одобрително Вълка - Всъщност беше малко по-различно,Червеният рицар беше паднал от коня край реката и целият му шлем беше облепен с кал и той не виждаше нищо. Беше зает да сваля шлема, когато го ударих с боздуган и той се просна мъртъв. В негова чест се посмях доста.
Зад трона имало чудна мозайка от скъпоценни камъни. Не е нужно да казваме, че всичко това твърде много допаднало на алчния рицар.
- Седнете, господарю, на златния трон, но свалете тези неудобни допехи, пфу че са прашни и противни - гъгнели джуджетата с дългите си носове.
- Разбира се, че сам се чудя как съм ги носил толкова години - след като казал това джуджетата ловко свалили всичко - и шлемът, и нагръдникът, чак до шпорите. Седемте джуджета го облекли в пурпурна мантия и червени потуши, седнали на дългата трапеза и почнали да наливат вино в позлатените чаши. Високо ги вдигнали и запели:
Тук при нас, във стомана сива и на коня вран
дойде рицар-вълк, от битки ветеран.
Над десница силна имаше усмивка зла
и алчното око на златен трон го прикова. 
Изминали още три дена. Царят чакал, чакал и си мислил "Няма да дочакам моята дъщеря". Толкова се разболял от мъка, че легнал на смъртен одър. На третия ден царедворците влезли в спалнята му и съобщили:
- Царю, на портите дойде един прост дървар. В кърпени дерхи е облечен, но е чист и спретнат и изглежда голям здравеняк. Иска да опита късмета си.
- Благороден рицар и изпитан воин не успяха, та този ли?! Какво пък, нищо не мога да загубя вече. Кажете му да не се връща без принцесата, че ще го обеся. Царедворците съобщили думите на царя, а бедният момък свил рамене и казал - Чакайте ме с принцесата тогава - и тръгнал по пътя свиркайки си весело и безгрижно като славей. На душата му било леко и светло, защото и той като славея давал песните си без да чака награда и обичал да помага на хората.
Вървял, вървял, доста повървял, защото нямал кон, който да го носи. Стигнал до старата жена с наръча дърва, която го повикала.
- Млади момко, помогни ми с тези дърва, не мога да ги занеса сама вкъщи.
- Хей, че аз това правя цял живот, да нося дърва от гората, нищо работа. Хванал момъкът наръча и го вдигнал с една ръка, а след това го занесъл до колибата на старицата.
- Браво момко, пари нямам, но ще ти платя със съвет. По-надолу по пътя има една чешма. Не пий от нея, ами чакай слънцето да залезе и я удари здраво.
- Странен съвет, бабке, но ще го послушам. Досега не съм сякъл чешми с брадва.
Продължил момъкът по пътя и така добре свирил като славей, че истинските славеи му пригласяли от дърветата. Нито доспехи, нито ризница му тежали и не ожаднял като рицарите. накрая стигнал до каменната чешма. На нея пишело нещо, но в ония времена дърварите не знаели да четат. Застанал на чешмата момъкът-славей приготвил брадвата и зачакал.
Стоял така докато слънцето започнало да залязва. Последните лъчи се скрили зад облак и що да види - вместо каменни плочи - зелени люспи; вместо чучур - зъбата муцуна, вместо вода - черна отрова. Ламия седяла и процеждала отрова от зъбите си. Юнакът много не мислил, а хряснал чудовището с брадвата и разцепил главата му. И що да види - от нея изхвърчали двама рицари - един в златни доспехи и шлем като глава на лъв, а другия - сивобрад, със забрало оформено като вълча муцуна. Това били нашите стари познайници, които били пленени от фантазията на ламията.
- Благодаря ти, братко, че ни освободи - казал рицарят-вълк.
Благородният лъв пък нищо не казал, нали не говорел с простолюдието.
- Запътил съм се да спасявам царската дъщеря - казал момъкът-славей - да сте я виждали?
- Виж ти, виж ти - промърморил вълка и веднага очите му светнали лукаво - да сме я виждали, не сме я виждали, пък и ние сме доста уморени, много битки водихме в главата на това чудовище. Ще те почакаме тук, пък ти иди, потърси я. Заедно ще се представим пред краля, за да кажем, че си ни спасил. Това е единственият начин да те приемат в двореца, спасил си благородници все пак.
- Добре, братлета, починете тук, пък аз ще я потърся - безгрижно казал момъкък и продължил пътя.
- Ще се разправим с теб като се върнеш, селска тикво - злобно промъморил вълка зад гърба му.
Честният момък вървял що вървял и попаднал във вековна гора. В средата на гората - дървена къща. Почукал на вратата и му отворили седем юнака, а в дъното на стаята - златокосата принцеса, седнала на столче.
- Ние сме духовете на гората, взехме принцесата за да изпитаме следващия цар на това царство - обяснили му те. Докато беше с нас научихме принцесата да плете, да тъче, да върти къщната работа. Сега тя е по-мъдра. Девет дни тя ни служи, а ние ще й служим девет години и никой враг няма завземе бащината й земя.
- Благодаря ви, горски духове, от името на царя, но е време да се върна у дома.
- Разбира се, а ти принцесо, когато имаш нужда повикай ни със следните думи:
"Кацнал славей на клонка, пее чудно без лира,флейта, хармоника". Принцесата запомнила думите, а след това погледнала внимателно младия дървар и рабрала, че иска да го гледа винаги до смъртта си. Дърварят пък я обичал много преди това, когато я зърнал веднъж, докато царската свита обхождала царството. Двамата влюбени тръгнали обратно по пътя. Върнали се обратно на мястото, където бил убита ламията. Рицарят-лъв бил отсякъл главата й, а вълкът я бил закрепил на седлото му.
- Братко, дай на принцесата да се качи на белия кон на принца - предложил вълка - пък ти,
като нямаш кон, върви пеш.
Преди още принцеста да възрази лъвът я метнал на седлото, запушил й устата и заедно с вълка препуснали в галоп към двореца.
- Този селяк ще си получи заслуженото като дойде в двореца. А ти, рицарю-вълк, стани ми верен васал и ще ти даря и замък, и земи, и злато - колкото тежиш заено с коня. Кадърни хора като теб заслужават да получат богатство, за разлика от оня глупав простак.
- Както желае милорд, живея за да служа - умело се поклонил вълка, който цял живот чакал такава възможност. - А на царя ще кажем, че принцесата е омагьосана и вместо думи от устата й текат змии и жаби затова трябва да е винаги с кърпа.
- Дадено, а сега напред! - извикал лъва. Белият и враният кон полетели като стрели и за един час стигнали до двореца.
Старият цар почти бил умрял, когато му съобщили, че дъщеря му е спасена. От смъртния одър скочил той да стяга сватбата на дъщеря си.
- Дъще, спасиха те. Благородната кръв показва достойнството си в големи изпитания. Но защо устата ти е завита със свилена кърпа?
- Царю, принцесата беше пленена от зъл магьосник, чиито замък се пазеше от огромен дракон. Аз се сразих с дракона, чиято глава виждате да виси на седлото, а милорд принцът девет дълги дни се би с магьоника. С последния си дъх вълшебникът прокле принцесата да сипе змии и жаби, вместо думи.
- Какво нещастие - проплакал стария цар- тя имаше меден глас и златни думи за всекиго ... но все пак е жива и не бих намерил по-храбър и благороден жених от вас, сир Лъв. Още утре вдигаме сватба - и моето царство ще се обедини с твоето.
Старият цар бил много доволен. Разбира се той не знаел, че вълкът и лъвът са се сговорили да пуснат отрова в чашата му още на сватбата, за да може лъвът да властва сам над двете царства. Но ушите на принцесата не били заързани и тя чула целия подъл план.
Добрият герой тичал, ли тичал да стигне двамата рицари докато се уморил и разбрал, че са го измамили. Корав момък бил дърварят. Лягал на земята, колкото да си поеме дъх и пак хуквал като вихър. Влюбен бил в принцесата и нямало да откаже да я спаси от двамата негодници в шпори.
Пристигнал чак, когато започвала сватбата. Дворецът бил покрит с цветя и знамена. Народът, в празнични дрехи, то се знае, ликувал на площада. Около площада имало хиляди шатри, защото войската на лъва, дошла уж за тържеството, била пристигнала да подкрепи новия крал срещу всеки, който има дързоста да въстане.
Тромпети оповестили излизането на царското смейство. На специален подиум, тапициран с кадифе, застанал старият крал, тереперещ от радост, до него бъдещият зет в позлатена мантия (и здрава броня под мантията). Принцесата носела бяла сватбена рокля, но лицето й било по-бяло от роклята. Тя единствена знаела подлите планове на вълка и се страхувала за побелелия си баща. Зад нея стоял вълка, както винаги в пълно снаряжение, само си бил свалил шлема за да оглежда по-добре за опасности. Със своя зверски инстинкт той усещал, че работата може да се обърне неочаквано и ръката му била на дръжката на къс кинжал.
- Народе - започнал тържествено царят - моята дъщеря беше спасена от този знатен принц. С риск за живота си той се би с могъщ магьосник, а неговият васал уби змея, който пазеше кулата на магьосника. Пред вас е главата на чудовището.
Думите на царя бяха приети с одобрителни възгласи и немалко уплашени въклицания при вида на ужасната глава на ламията. Всичко ставаше както се смята за редно, а това е, което всяка тълпа във всяко царство иска. Някои добри стопанки дори се просълзиха от умиление.
- Народе, аз съм вече стар, костите ме болят и е вече е време да се прибера при дедите си. Вие имате нужда от млад владетел, който да бъде силен като лъв и да брани царството от враговете. Ето, пред вас тои този лъв, целият в блясък от сила и злато. Поздравете го като ваш владетел, моята благословия е върху него.
- Да живее! - ревнал народът във възторг. Само кърпата на устата на принцесата и ехидната усмивка на Вълка зад нея разваляли зрелището. Както и нахалния скок на младия дървар, който за един миг се появил на подиума пред всички.
- Аз казах ли ти какво ще те сполети ако се върнеш без принцесата! - изревал, с моравочервено от яд лице, царят. По знак на Лъва двама стражници хванали за ръцете момъка.
- Царю, днес е празник, не е нужно да бъдем излишно жестоки - предложил Лъва, като си играел една маргаритка - нека просто му отсечем главата.
- У-у-у, долу мръсният селяк - завикала бясно тълпата, защото за нея всичко блестящо е непременно добро. Принцесата раздвижила устни, но застинала защото усетила върха на камата през коприната.
- Всъщност ще бъде по-интересно ако му отсечем главата с неговата дърварска брадва - предложила вълчата муцуна над рамото на принцесата - ще се говори за това с години, може и песен да стане.
- Великолепна идея ... ей ти там от войниците, вземи брадвата и я донеси, няма аз да му сека главата я ...
Тогава станало това, за което се говорело с години и за което след векове се пеели песни, чак до ден днешен. Бедният дървар засвирил и повикал своя приятел в песните - славеят. Малкото птиче долетяло, кацнало на рамото на принцесата и сранно защо махнало кърпата с човката си. Чули се кристално ясните думи на принцесата:
- Кацнал славей на клонка, пее чудно без лира, флейта, хармоника!
Изведнъж притъмняло, загърмяло и завил силен вятър. А на него дошли седемте горски духа, седем юнаци-великани, вместо с пера - с листа, вместо с мечове - с юмруци яки като дъбове.
Първият отбил кинжала на Вълка. Вторият откъснал Вълчата глава. Третият казал "Ваше Благородие" и теглил такъв ритник на Лъва, че той профучал над портите и паднал в рова, където се и удавил. Четвъртият хванал с две ръце главите на двама рицари и така ги сблъскал една о друга, че станали една глава. Петият и шестият се заели с вражеската войска. Конниците летели с конете на една страна, тръбачи и щандарти на друга, генерали и пехотинци на трета, а на четвърта били издухани копринените шатри, които дълго летели като хвърчила. Някои казват, че така хората се научили да пускат хвърчила. Седмият великан, след като сложил ръката на принцесата в тази на дърваря казал:
Дойде лек вятър и отвя
плановете на лъва, хитростите на вълка,
коварството на благородната лисица,
хиляди петли със шпори по голите поля
и сложи честен цар за нашата царица.
Хора, гордостта е дим, коварството пък огън,
богатият живее в сън, стъпва в кал,
Славеят прост и скромен е отвън,
но гласът му чист го прави
да пие дори от царският бокал.
Наистина, следа като сменили бокала на слисания цар с подобен, но без отрова, славеят кацнал на ръкава му и първи отпил от сватбеното вино. Тълпата, която не разбрала думите на великана, харесала номера с малката птичка и царския бокал и заликувала тройно по-силно от преди. Ако поровите старите карти ще видите тази страна и нейния чуден герб - скромен славей, който пие от царските почести.
0 Коментари